Майкъл притвори очи. „Бих искал някой да ми обясни какво става с мене“ — помисли си той. През последния месец се бяха натрупали толкова впечатления, и то от такъв разнообразен характер, та му се струваше, че ще трябват години, за да ги пресее, да ги подреди в съзнанието си и да открие скрития им смисъл. Той чувстваше, че в непрекъснатия артилерийски грохот, в завземането на всички тези градове, в тия трудни преходи по прашните шосета на Франция през лятото, в приветствията на тълпите, в целувките на момичетата, в изстрелите на снайперистите, в пожарите — във всичко това се таи някакъв основен и дълбок смисъл. Този месец на възторзи, на хаос и смърт би трябвало да снабди хората с някакъв ключ, чрез който те биха могли да разберат значението на войните, на насилието, да разберат ролята на Европа и на Америка в тази драма.
От часа, в който Павоне го бе поставил така грубо на мястото му оная нощ, когато бе на пост в Нормандия, Майкъл беше загубил почти всякаква надежда да вземе полезно участие във войната. Сега обаче — той чувстваше това — му се падаше случай поне да разбере значението на тая война…
За съжаление в главата му не се оформяха никакви обобщения. Така например той не беше в състояние да каже: „Американците са такива и такива и затова побеждават“ или: „За французите е типично да се държат по такъв начин“, или пък: „Бедата на немците е, че не са способни да разберат това и това…“
Цялото това насилие, всичките тия ликуващи възгласи се смесваха в неговото съзнание и създаваха някаква бурна, объркана и многостранна драма — драма, която непрекъснато тревожеше ума му и отнемаше съня му дори в тия дни на жега и изнемога, драма, от която никога не можеше да се отърси даже в моменти като настоящия, когато врагът — скрит в това притихнало, безлюдно и невзрачно градче по пътя за Париж — може би се готвеше да му отнеме живота.
Тихото бълбукане на рекичката между двата бряга се смесваше с лекото и непрестанно скърцане на молива на Кийн. Опрял гръб о каменната ограда, Майкъл седеше със затворени и натежали от продължително безсъние очи, като се мъчеше да остане буден, и прехвърляше през ума си бурните събития през последния месец.
Тия имена… Имената на залетите от лятното слънце градове, сякаш бяха извадени от романите на Пруст: Марини, Кутанс, Сен-Жан-Тома, Авранш, Понторсон, проснати като наниз в една вълшебна приморска страна, в която Нормандия и Бретан, забулени в сребристозеленикава омара, сливаха своите легенди… Какво би казал оня болнав французин, оттеглил се от света в стая, тапицирана с корк, за своите любими крайморски земи сега — през ярките и смъртоносни августовски дни на 1944 година? Как би се изказал той със своето блестящо и страстно перо за измененията, които 105-милиметровите оръдия и пикиращите самолети бяха внесли в архитектурата на църквите от четиринадесетия век? Как биха му подействали конските трупове в канавките под глоговите храсти и изгорените танкове, които издаваха такава странна миризма на метал и човешка плът? С какви изискани, остроумни и печални думи биха се изразили мосю дьо Шарлюс и мадам дьо Германт за новите пътешественици, които крачеха по старите пътища край Мон-Сен-Мишел?
„Цели пет дни ходя вече по тия места — беше казал младежът от Средния Запад — и още ни веднъж не съм стрелял! Но не мислете, че се оплаквам. По дяволите, аз ще ходя, докато капна, ако се наложи!…“
Облегнат на един шърман на площада пред катедралата в Шартр, старият капитан с киселата физиономия бе казал: „Не разбирам просто защо през последните години всички лудеят толкова много по тая страна! Тук няма нищо, което ние не бихме могли да направим по-добре у нас, в Калифорния…“
И чернокожото джудже с червения фес, танцуващо на кръстопътя сред група сапьори, които почистваха едно минно поле, за да отворят път на танкистите… С какъв възторг ръкопляскаха на малкия дявол и как го напиха с калвадос, който тоя ден местните жители бяха донесли на освободителите!…
И двамата пияни старци, които поднесоха на Павоне и Майкъл букетчета теменужки и мушкато… В тяхно лице те приветстваха американската армия, но поискаха да им се обясни защо на четвърти юли, когато в селото им нямало вече ни един германец, американските самолети намерили за нужно да превърнат за половин час цялото селище в куп развалини…
И попадналият в ръцете на първа дивизия германски лейтенант, който срещу чифт чисти чорапи посочи върху картата точното разположение на своята 88-милиметрова батарея на евреина-беглец от Дрезден, понастоящем сержант от американската военна полиция…