Днес всичко изглеждаше някак си по-друго. Нямаше слънце, а самият той не вярваше на щастието си…
Веселият слънчев поход сякаш беше завършил. Девойката, която пееше в бара в Сент Джеймс; спонтанният парад на жителите в градчето Миниак, когато първите пехотинци минаваха през него; безплатният коняк в Рен; строените край шосето до Льо Ман монахини и деца; отрядът бойскаути, които маршируваха със сериозни лица онази неделя край Алансон редом с танковите колони; семейните групи, които се къпеха във Вилен въпреки опасността през онзи слънчев летен ден; победните знаци във формата V; разветите знамена; бойците от Съпротивата, които конвоираха гордо своите пленници — всичко това беше изчезнало, сякаш принадлежеше към друга епоха. Днес, изглежда, настъпваха нови дни — сиви и нещастни…
— По дяволите! — изруга Майкъл, като се обърна към Кийн. — Да вървим към центъра на града и да видим какво става.
Кийн се усмихна мрачно.
— Добре, братко — рече той и прибра писмото си. — Ти знаеш, че съм готов всякъде да отида.
„Тоя кучи син наистина не се шегува!“ — помисли си Майкъл. После се приближи до Стелевато, наведе се и го чукна по каската. Италианецът простена, очевидно изтръгнат от някакъв приятен похотлив сън.
— Оставете ме на мира — промърмори той.
— Ставай, ставай! — Майкъл още по-настойчиво го тупна по каската. — Да вървим и да свършим с тая война!
Двамата броневаци излязоха от окопа.
— Значи, ще ни оставите сами? — обвинително рече пълният.
— Вие сте двама от най-добре обучените, хранени и въоръжени войници в света — заяви Майкъл — и не би трябвало да се боите от някакви си осемстотин фрицове.
— Виждам, че си шегобиец — нацупи се дебелакът — и смяташ да ни изоставиш.
Майкъл се качи в джипа.
— Не се бой. Ние само ще поразгледаме града. Открием ли нещо интересно, ще ви повикаме.
— Шегобиец! — повтори дебелият и погледна унило приятеля си.
Джипът тръгна бавно по моста.
Излязоха на площада предпазливо, с пръст върху спусъка на карабините си, но наоколо нямаше жива душа. Витрините бяха плътно закрити с железни капаци, дверите на църквата стояха затворени, а хотелът изглеждаше така, сякаш от седмици никой не бе влизал в него. Майкъл се огледа изпитателно наоколо, усещайки как един мускул на лицето му започва да потръпва нервно. Дори Кийн на задното седалище беше необичайно притихнал.
— Е? — прошепна Стелевато. — Сега какво?
— Спри тука.
Стелевато натисна спирачката и спря сред застлания с калдъръм площад.
Неочаквано се разнесе висок и остър звук. Майкъл се обърна рязко и вдигна карабината си. Вратата на хотела зееше широко разтворена и през нея излизаше цяла тълпа хора. Мнозина бяха въоръжени — кой с автомат, кой с ръчни гранати, затъкнати на кръста. Между тях имаше и жени, чиито забрадки приличаха на ярки петна сред кепетата и черните коси на мъжете.
— Жабари — рече Кийн от задната седалка, — носят ни ключовете на града.
В следващия миг джипът беше заобиколен от тълпата, но хората не проявяваха обичайните признаци на радост. Дори изглеждаха сериозни и уплашени. Главата на един червенокръстец по къси панталони беше бинтована.
— Какво става тука? — попита Майкъл на френски.
— Очакваме немците — обади се дребничка кръглолика жена с отпуснати форми в мъжки пуловер и груби мъжки обувки. Тя говореше английски с ирландски акцент и Майкъл за миг помисли, че се опитват да му изиграят някаква ловка и лоша шега. — А вие как се промъкнахте дотука?
— Ей така, направо с джипа — тросна се Майкъл ядосан, задето ги посрещаха така равнодушно. — Какво е всъщност положението?
— На другия край на града има осемстотин германци — обади се човекът с червения кръст.
— С три танка — добави Майкъл. — Знаем. А минаваха ли американски войскови части тая сутрин?
— Мина само един германски камион — рече жената в мъжкия пуловер. — Застреляха Андре Фуре. Това беше в седем и половина. Оттогава не се е случило нищо.
— За Париж ли отивате? — попита човекът от Червения кръст. Той беше без кепе и изпод окървавената му превръзка се подаваха дълги руси коси. Голите му крака, обути в къси чорапи, стърчаха смешно от торбестите му гащета. „Тоя крои нещо — помисли си Майкъл, — облеклото му е съвсем необикновено!“ — Кажете — настоя отново човекът, навеждайки се към джипа, — за Париж ли отивате?