Той тръгна към Стелевато, който продължаваше да се върти край джипа. Чувстваше се уморен и просто болен. „Нали затова всъщност ни изпратиха тука — каза си той мрачно, — нали затова дойдохме в Европа — да избиваме германци! Би трябвало да съм весел, да се радвам на успеха…“
Но Майкъл не изпитваше никаква радост. „Непълноценен човек, да, непълноценен човек е тоя Майкъл Уитикър — повтаряше си той горчиво, — гражданин със съмнителни добродетели и войник с мекушаво сърце!“ Целувките на момичетата по пътищата, украсените с рози плетища, безплатният коняк — всичко това не бе предназначено за него, защото не го беше заслужил. Кийн, който пускаше с усмивка куршум в главата на един умиращ младеж, който прибираше грижливо в портфейла си чуждата снимка за спомен — ето кого приветстваха европейците по слънчевите пътища от крайбрежието дотука… Кийн — победоносният, пълноценен американец — освободител, най-подходящият човек за тия дни на отмъщение…
Край тях профуча с трясък на мотоциклета си човекът със знака на Червения кръст, като им махна весело с ръка — очевидно доволен, че може да отнесе два нови автомата и стотици патрони на своите другари зад барикадите в Париж. Бос, в смешен къс голф и с окървавена превръзка на главата, капнал така върху подскачащия мотор, той прелетя край обърнатата кола и след минутка изчезна зад завоя по посока на осемстотинте немски войници, минните полета и френската столица. Майкъл дори не се обърна да го погледне.
— Боже мой! — възкликна Стелевато с типичния си мек южняшки глас, все още пресипнал от преживяното вълнение. — Каква сутрин! Ти добре ли си?
— Чудесно — отвърна рязко Майкъл. — Просто чудесно.
— Ники — обърна се Кийн към Стелевато, — не искаш ли да хвърлиш поглед на швабите?
— Не — отвърна италианчето. — Оставям това на погребалните команди.
— Можеш да си вземеш някой хубав сувенир — посъветва го Кийн — и да го пратиш на своите близки.
— Моите близки не се нуждаят от сувенири — рече Стелевато. — Единственият сувенир, който биха искали да получат от Франция, това съм самият аз.
— Погледни тая снимка — подкани го Кийн, като извади фотографията и я тикна под носа на италианеца. — Казва се Йоаким Ритер.
Стелевато бавно пое снимката и я разгледа.
— Горката девойка — меко продума той. — Горката русокоса девойка.
Майкъл изпита желание да го прегърне.
Стелевато подаде снимката на Кийн.
— Мисля, че трябва да се върнем при водоснабдителния пункт и да разправим на ония момчета какво се случи тука — заяви той. — Сигурно са чуди стрелбата и са умрели от страх.
Майкъл направи движение да се качи в колата, но се спря. По главната улица се движеше бавно някакъв джип. Кийн щракна затвора на карабината си.
— Стой мирно! — предупреди го рязко Майкъл. — Това са наши.
Джипът се приближи бавно и спря до тях. Майкъл позна Крамър и Морисън, които преди три деня бяха с Павоне, Гражданите, които се бяха събрали на стъпалата на хотела, наблюдаваха без никаква проява на радост новодошлите.
— Здравейте, момчета — извика Морисън. — Забавлявате ли се?
— Да, и то славно — с охота отвърна Кийн.
— Какво се е случило? — попита изумен Крамър, като посочи към мъртвите германци и прекатурената кола. — Нещастен случай?
— Не. Аз ги избих — високо рече Кийн и се ухили. — Никак не е лошо за един ден, нали?
— Шегува ли се тоя? — обърна се Крамър към Майкъл.
— Не, не се шегува — отвърна Майкъл. — Това е самата истина.
— Гледай ти! — възкликна Крамър и погледна с уважение Кийн, който още от първия ден на десанта в Нормандия беше прицел на шеги в поделението. — Гледай ти, старият устат Кийн! Кой би могъл да допусне?
— Служители от гражданската администрация — обади се Морисън, — и да се забъркат в такава каша!
— Къде е Павоне? — попита Майкъл. — Ще дойде ли днес тука?
Морисън и Крамър продължаваха да се взират в убитите германци. Както повечето войници от поделението, те не бяха виждали никакво сражение във Франция и сега не скриваха, че този случай им е направил необикновено впечатление.