— Разпорежданията са променени — обясни Крамър. — Войската няма да мине оттука. Павоне ни изпрати да ви вземем. Той е в Рамбуйе — само на час оттука. Всички чакат една дивизия жабари, която трябва да поведе победоносния марш към Париж. Ние знаем пътя. Ники, движи се зад нас.
Стелевато погледна въпросително Майкъл, който стоеше като онемял. Внезапно Майкъл изпита облекчение при мисълта, че не е длъжен вече да взема самостоятелни решения.
— Да вървим, Ники — рече той накрая.
— Много неспокойно градче — забеляза Крамър. — Мислите ли, че тия жабари ще ни дадат нещо да хапнем?
— Аз умирам от глад — заяви Морисън. — Един бифтек с пържени картофи по френски…
Мисълта, че могат да останат още в този град под студените изпитателни погледи на неговите жители, в съседство с труповете на германците пред бакалницата, изведнъж се стори на Майкъл съвсем непоносима.
— Да вървим при Павоне — реши той. — Може да има нужда от нас.
— Няма нищо по-лошо от началник редник — подхвърли Морисън. — Уитикър, ти не си достоен за чин редник от първи клас!
Въпреки това той обърна джипа. Стелевато също направи завой и последва Морисън. Майкъл седеше неподвижно на предната седалка и се стараеше да не гледа към хотела, където стоеше мадам Дюмулен, оградена от своите съседи.
— Мосю! — долетя до тях гласът на мадам Дюмулен, властен и висок. — Мосю!
Майкъл въздъхна.
— Спри! — заповяда той на Стелевато.
Италианецът спря джипа и даде сигнал с клаксона на Морисън. Той също спря.
Мадам Дюмулен се приближи до джипа и се спря пред Майкъл, обградена от всички тия изтощени от труд земеделци и търговци в груби износени дрехи.
— Мосю — рече тя, скръстила ръце на едрите си безформени гърди. Старата й жилетка, която стигаше чак до широките й бедра, се развяваше леко на вятъра. — Нима смятате да заминете?
— Да, мадам — тихо отговори Майкъл. — Такива са нарежданията.
— А ония осемстотин германци? — добави Дюмулен, едва сдържайки гнева си.
— Аз се съмнявам, че ще дойдат тука.
— Съмнявате се, че ще дойдат тука? — изкриви лице мадам Дюмулен. — Ами ако те не са осведомени за вашите съмнения, мосю? Какво ще стане, ако решат да дойдат?
— Съжалявам, мадам — уморено рече Майкъл, — обаче ние трябва да заминем. Но и да останем, какво могат да направят петима американци срещу такъв многочислен противник?
— Значи, ни изоставяте? — изкрещя тя. — Германците ще дойдат, ще видят четирите трупа и ще избият всички в града — мъже, жени и деца. Не може така. Вие сте длъжни да останете и да ни защищавате.
Майкъл погледна уморено към войниците в двата джипа, които бяха спрели на малкия неугледен площад: Стелевато, Кийн, Морисън, Крамър и самият той. От тях само Кийн беше стрелял по хора и при това можеше да се счита, че е направил предостатъчно за един ден. „Господи — простена мислено Майкъл и погледна съчувствено мадам Дюмулен. Едрата жена стоеше настръхнала, още по-грозна в своя гняв, с обвинителен поглед в очите. — Каква закрила могат да им дадат петима войници, ако тая призрачна германска дружина действително се появи в града?“
— Мадам — каза той гласно, — съжалявам, но не сме в състояние да ви помогнем. В края на краищата ние не сме американската армия. Ние отиваме там, където ни заповядат, и правим онова, което ни наредят. — Той погледна тревожните обвинителни лица на французите с надежда, че ще разберат неговите добри намерения, съчувствието и безпомощността му. Уви! Всички тия уплашени мъже и жени продължаваха да го наблюдават мрачно, убедени, че ги обричат на сигурна смърт, че скоро труповете им ще се търкалят из развалините на собствените им домове. — Простете ми, мадам — добави Майкъл с едва сдържани сълзи, — но аз съм просто безсилен…
— Щом не сте смятали да останете тука — рече мадам Дюмулен с неочаквано спокоен глас, — не трябваше изобщо да идвате. Вчера танкисти, днес — вие. Макар че се намираме във война, вие нямате право да се отнасяте така с хората.
— Ники — рече Майкъл с дрезгав глас, — хайде да тръгваме. Крайно време е да се махаме оттука.
— Това е позорно — извика мадам Дюмулен, изразявайки с думите си мнението на всички измъчени хора, които стояха около нея. — Позорно и безчовечно…
Стелевато вече бе потеглил и Майкъл не можа да чуе края на изречението. Без да се оглеждат, те се понесоха бързо из града след джипа на Крамър и Морисън към мястото, където ги чакаше полковник Павоне.