— За отношенията между мъжете и жените през военно време могат да се напишат цели томове — обади се Ахърн.
— Сигурно — съгласи се Майкъл.
Девойката седна до масата си и му се усмихна.
— През време на война тия отношения са здрави и свободни, с романтичен оттенък на трескавост и трагизъм — продължи Ахърн. — Вземете например моя случай. Аз имам съпруга и две деца в Детройт. Аз обожавам жена си, но, да си призная, при мисълта за нея просто ми става скучно. Тя е обикновена мъничка женица, чиято коса започва да редее. И ето в Лондон си намерих една чувствена деветнадесетгодишна девойка, която работи в министерството на снабдяването. Преживяла е цялата война, разбира чудесно изпитанията, през които съм минал, и аз съм истински щастлив с нея… Нима сега бих могъл да си изкривя душата и да твърдя, че желая да се върна в Детройт?
— Да, всеки си има своите проблеми — учтиво забеляза Майкъл.
В другия край на залата се разнесоха викове и се появиха трима млади французи с ленти на Съпротивата върху ръкавите, въоръжени с карабини. Те си пробиваха път сред тълпата танцуващи, като влачеха някакъв младеж, по чието лице течеше кръв от дълбока рана над очите.
— Лъжете! — крещеше окървавеният французин. — Лъжете до един! Аз съм толкова сътрудник на германците, колкото всеки от хората в тая зала.
Един от въоръжените младежи го удари по врата. Главата на човека клюмна и той притихна. Върху танцувалната площадка закапа кръв. Четиримата французи от Съпротивата повлякоха пленника си нагоре по стълбите, които бяха осветени от свещници в кристални поставки.
— Варвари! — обади се на английски хубава четиридесетгодишна жена с тъмночервени нокти, която беше седнала до Майкъл на освободеното от френския летец място. Беше облечена в семпла, но елегантна рокля. — Би трябвало да ги арестуват. Просто търсят повод за скандали. Ще направя предложение на американците да ги арестуват до един. — Жената говореше с типичен американски акцент. Ахърн и Майкъл я изгледаха с изненада. Тя кимна енергично на кореспондента и после, по-хладно на Майкъл, забелязала, че той не е офицер. — Мейбъл Каспър — представи им се тя. — И не ме гледайте толкова учудено. Аз съм от Скинектъди.
— Много ми е приятно, Мейбъл — любезно каза Ахърн и се поклони, без да стане от стола си.
— Аз знам какво говоря — продължи да бърбори припряно дамата от Скинектъди, която явно беше попрепила. — В Париж живея от дванадесет години и ако знаете само какво съм изстрадала! Вие сте кореспондент и аз бих могла да ви разкажа толкова неща за немската окупация…
— С удоволствие бих ви слушал — отзова се Ахърн.
— Продоволствените затруднения, купоните… — продължи Мейбъл Каспър, като напълни чашата си с шампанско и на един дъх я преполови. — Германците реквизираха апартамента ми и ми дадоха само две седмици да изнеса мебелите си. За щастие успях да намеря друга квартира, която принадлежеше на някакво еврейско семейство. Мъжът бил убит, но днес, представете си — на втория ден след освобождението, — вкъщи дойде жената и поиска да освободя жилището й! Когато се преместих, в квартирата нямаше никакви мебели, но аз бях достатъчно предвидлива да зарегистрирам този факт с писмени показания на свидетели. Говорих вече по този въпрос с полковник Харви от нашата армия и той веднага ме успокои. Познавате ли полковник Харви?
— Боя се, че не го познавам — отвърна Ахърн.
— Във Франция ни очакват тежки дни. — Мейбъл Каспър допи шампанското си. — Сега управлява утайката на обществото, по улиците шарят въоръжени хулигани.
— Вие имате пред вид бойците от Съпротивата? — попита Майкъл.
— Да, тъкмо тях имам пред вид — отвърна Мейбъл Каспър.
— Но те изнесоха на своите плещи цялото съпротивително движение — напомни й Майкъл, като се стараеше да разбере към къде клони тая жена.
— Съпротивително движение! — презрително и тихо изсумтя Мейбъл. — До гуша ми е дошло това съпротивително движение. Кой участваше в него? Всички безделници, всички подстрекатели, всички негодници, които нямат ни семейство, ни собственост, ни работа. Порядъчните хора бяха достатъчно заети през войната, за да се занимават с всичко това и сега има много да страдаме, ако вие не вземете енергични мерки. — Тя напълни отново чашата си и се наведе към Майкъл. — Вие ни освободихте от германците, сега трябва да ни освободите от французите и от руснаците! — Мейбъл изпи чашата си и стана. — Това е моят съвет към хората, които имат ум в главата! — добави тя със сериозен израз и кимна за сбогом.