Той се промъкна между масите и сложи ръце на талията на Мейбъл Каспър, жената от Скинектъди, която се бе присъединила към опашката на танцуващите и пееше с цяло гърло, полюлявайки пристегнатите си в тафта бедра.
Девойката в цветната рокля се приближи до масата на Майкъл и му протегна усмихнато ръка.
— Ще танцуваме ли? — попита тя меко.
— Да, ще танцуваме.
Майкъл се изправи и пое ръката й. Двамата се провряха до края на опашката и девойката застана пред него; той усети топлината на стройните й бедра под тънката копринена рокля.
След малко всички вече танцуваха. Дългата колона двойки, в която се пъстрееха военни униформи и копринени дамски тоалети, се виеше пред ревящия оркестър и сред масите из цялата зала. Хората пееха вече в един глас:
Майкъл се мъчеше да надвиха най-гласовитите, като пееше с прегракнал глас и притискаше здраво стройния кръст на тая съблазнителна девойка, която от всички млади хора в празнуващия град беше избрала тъкмо него. Увлечен от волната пронизителна музика и от грубите победни думи на песента, над която германците се бяха присмивали така жестоко, когато за първи път я бяха чули от устата на англичаните през 1939 година, Майкъл изпитваше чувството, че всички мъже в тази зала са негови приятели, че всички жени са влюбени само в него, че целият град принадлежи само на него, че всички победи са спечелени само заради него, че животът ще продължи вечно…
— „На линията «Зигфрид» ще прострем ний нашето бельо — пееха всички в хор, — ако дотогава от нея все още има някаква следа!“
Неочаквано Майкъл разбра, че е живял тъкмо за тази минута, че тъкмо за нея е прекосил океана, че тъкмо за нея се е учил да стреля с карабина и тъкмо заради нея се е изплъзвал досега от смъртта.
Песента свърши. Девойката в цветната рокля се обърна и го целуна, притисна се към него и се отпусна в прегръдките му. Майкъл се чувстваше замаян от винените пари и от благоуханието на хелиотропни парфюми. Около него хората подеха „В доброто старо време“ — сантиментална и трогателна песен, която се пееше винаги на веселите новогодишни забави в Ню Йорк.
Възрастният френски летец, който през 1928 година беше устройвал своите оригинални забави на Парк Авеню и посред нощ бе посещавал Харлем, а през войната беше изслужил три пълни срока в ескадрилата „Лотарингия“ и след като бе загубил всичките си приятели, се беше върнал отново в Париж, сега пееше заедно с останалите, без да се стеснява от сълзите, които се стичаха по изтощеното му, но все още хубаво лице.
— „Нима можем да забравим старите приятели? — пееше той, прегърнал през раменете полковник Павоне и обхванат от болезнена мъка по тази весела и щастлива нощ, която вече си отиваше. — Нима можем да ги забравим?“
Девойката отново целуна Майкъл, този път с още по-голяма страст. Той притвори очи, като се полюляваше леко, притиснал в прегръдките си тоя безименен дар от освободения град.
Петнадесет минути по-късно, когато Майкъл с карабина в ръце вървеше заедно с девойката, Павоне и неговата изрусена дама из тъмните Елисейски полета към Триумфалната арка, недалеч от която живееше момичето, немските самолети започнаха да бомбардират града. Под едно дърво наблизо беше гариран камион и Майкъл с Павоне решиха да останат тука. Седнаха върху капака на камиона и зачакаха края на нападението под символичното прикритие на зеления гъсталак.
След две минути Павоне беше мъртъв, а Майкъл лежеше върху миришещия на асфалт паваж в пълно съзнание, но обхванат от странното чувство, че не е в състояние да движи краката си.
Някъде отдалече долитаха гласове и Майкъл се запита какво бе станало с девойката в копринената рокля; просто не можеше да разбере какво се е случило, защото стрелбата изглеждаше да иде от другата страна на реката и той дори не бе чул да падат бомби.
После си спомни, че откъм завоя върху тях бе връхлетяла с рев някаква голяма тъмна сянка. „Автомобилна катастрофа!“ — помисли си той, спомняйки си, че всички го бяха предупреждавали: „Пази се от парижките шофьори!“
Майкъл все още не можеше да движи краката си, а в светлината на електрическото фенерче, което някой бе насочил върху Павоне, лицето на полковника изглеждаше съвсем бяло, сякаш от години беше мъртъв. После до слуха му стигна гласът на някакъв американец: