— Зенитната артилерия — поучително рече Кринек. — Виж това не е лоша служба.
— Защо си сега тука? — попита Спиър. В тия дъждовни ноемврийски дни, в тази мрачна равнина, където във въздуха се носеше дъх на кланица, той беше готов да търси утешение от всеки ветеран в лагера. — Защо не остана в зенитната артилерия?
— Един ден — рече Папуга, без да обърне глава към Спиър — аз свалих три наши самолета P-47.
В палатката настъпи тишина. Майкъл изпита неволно желание Папуга да не каже нищо повече.
— Намирах се до 40-милиметрового оръдие — продължи след кратка пауза Папуга със своя равномерен и безстрастен глас. — Нашата батарея охраняваше летище, което се използваше от P-47. Беше почти тъмно, а немците имаха навик да прелитат тъкмо в тия часове и да ни обстрелват с картечници. Не бях имал истинска почивка в продължение на цели два месеца и ни веднъж не се бях наспал като хората; и ето точно тогава получих писмо от жена си, че скоро ще има бебе, а аз не си бях ходил вкъщи две години…
Майкъл затвори очи с надежда, че Папуга ще мълчи. Но в сърцето на този човек се беше набрала толкова мъка, че заговорил веднъж, не можеше да спре.
— Намирах се в ужасно състояние — продължи Папуга, — а един приятел ми беше дал половин бутилка френска ракия; силна като чист спирт и хваща за гърлото като капан. Изпих я самичък и когато над летището се спуснаха самолети, а някой край мене започна да крещи, изглежда съм изпаднал в умопомрачение. Беше тъмно, нали разбирате, а германците имаха навик да… — Той млъкна с въздишка и прекара бавно ръка по очите си. — Насочих оръдието към тях, аз съм добър стрелец… А след мен откриха огън и другите оръдия. Трябва да призная, че на третия самолет забелязах отличителните знаци: ивиците и звездата, но просто не можах да спра. Той летеше бавно над самия мене със спуснати предкрилки и се опитваше да се приземи… Просто не разбирам и не мога да обясня защо не прекратих стрелбата… — Папуга вдигна ръка от очите си. — Два от тях изгоряха — добави той с безжизнен глас, — а третият се блъсна и разби на земята. След десет минути дойде полковникът, който командваше групата. Младеж, нали ги знаете тия полковници от авиацията? Беше получил за нещо „Почетният медал на Конгреса“, още когато се намирахме в Англия. Приближи се до мен и веднага ме подуши. Мислех, че ще ме застреля на място и да си кажа право, не бих могъл да го обвиня, никакво лошо чувство не изпитвам към него.
Кринек с рязко движение вкара затвора в карабината.
— Но той не ме застреля — мрачно продължи Папуга. — Само ме отведе на полето, където бяха паднали самолетите, и ми показа какво е останало от двамата изгорели летци, а после ми заповяда да отнеса третия — тоя, който се бе разбил на земята — в санитарната палатка, макар че човекът беше вече мъртъв.
Спиър цъкаше нервно с език и Майкъл изпита съжаление, че младежът бе чул тази история. Тя едва ли щеше да му помогне, когато го пратят ненадейно на фронта да щурмува линията „Зигфрид“.
— Арестуваха ме с намерение да ме изправят пред военен съд и полковникът заяви, че ще стори всичко, за да ме обесят — продължи Папуга. — Но както ви казах, в нищо не можех да го обвиня, всъщност той беше само един обикновен младеж. Не мина много време обаче и началствата дойдоха при мене в ареста и казаха: „Папуга, ще ти дадем възможност да заличиш вината си и няма да те съдим, но ще те пратим в пехотата.“ И аз отвърнах: „Както намерите за добре.“ Тогава ми свалиха сержантските нашивки, а в деня, в който трябваше да ме изпратят тука, полковникът ми каза: „Надявам се, че ще ти пръснат главата още в първата битка!“
Паруна млъкна и отново втренчи безизразни очи в брезента над главата си.
— Надявам се — обади се Кринек, — че няма да те правят в Първа дивизия.
— Да ме пратят, където искат. За мен е все едно.
Вън се разнесе свирка. Всички наскачаха, надянаха мушамите и подшлемниците си и излязоха да се строят за вечерна проверка.
От Щатите току-що бе пристигнала нова войнишка група. Набъбналата свръх щата рота се бе построила на плаца; войниците стояха в гъстата кал под ръмящия дъжд и отговаряха, когато ги викаха по име. След края на проверката сержантът доложи на ротния командир:
— Сър, при проверката всички в дванадесета рота се оказаха налице.
Капитанът отдаде чест и се отправи към стола за вечеря.
Сержантът обаче не разпусна ротата и тръгна напред-назад пред първата редица, като се взираше в измокрените войници. Говореше се, че до войната сержантът бил балетен танцьор. Беше строен, атлетически сложен мъж с бледо лице и резки черти. На униформата му имаше нашивки „За примерно поведение в службата“, „Американски медал за отбрана“ и „За участие в бойни действия в Европа“, макар че нямаше звездички за участие в сражения.