— Искам да ви кажа две думи, момчета — започна сержантът, — преди да хукнете за вечеря.
Лек, едва чут шепот се разнесе по войнишките редици. През този етап на войната всички знаеха, че от устата на сержанта не може да се чуе нищо приятно.
— Преди няколко дни тука имахме малка неприятност — продължи заплашително сержантът. — Ние се намираме близо до Париж и няколко момчета си бяха втълпили, че не ще бъде зле да се измъкнат за една-две нощи, за да се позабавляват с момичета… Ако някои от вас замислят подобно нещо, искам да ви кажа, че никой от тия войници не можа да се добере до Париж и не успя да се позабавлява. Нещо повече: тия хора са вече на път за Германия и аз съм готов да се обзаложа пет срещу едно, че никой от тях няма да се върне жив.
Сержантът закрачи мълчаливо нагоре-надолу с ръце на гърба си и загледан в земята. „Как грациозно се движи — помисли си Майкъл, — като истински танцьор! Изобщо има вид на първокласен войник: винаги спретнат, стегнат и дори елегантен…“
— За ваше сведение трябва да ви кажа — продължи сержантът с нисък и тих глас, — че войниците от тоя лагер нямат право да влизат в Париж. По всички шосета и при всички входове на града са поставени военни полицаи, които проверяват внимателно документите на войниците. Да, много, много внимателно.
Майкъл си спомни двамата войници, които маршируваха с пълни раници напред-назад край канцеларията на ротата във Форт Дикс, защото бяха отишли тайно в Трентън да изпият по чаша бира. Да, в армията се водеше вечна и непрекъсната борба: затворените в клетки животни се стремяха упорито към свобода, макар и за час, за ден, заради чаша бира или някоя жена, а началниците постоянно налагаха сурови наказания.
— Командването тук е много снизходително — поде отново сержантът. — Тук не дават под съд за самоволна отлъчка както в Щатите. Във вашето лично досие нищо не се отбелязва. Нищо няма да ви попречи да се уволните с чест от армията — ако доживеете до този ден. Ние само ви улавяме, гледаме какви заявки има за попълване и казваме: „Аха, двадесет и девета дивизия е понесла най-тежки загуби през тоя месец…“ Тогава аз лично написвам заповедта и ви пращам в тази дивизия.
— Знаеш ли, че този кучи син е перуанец? — прошепна някой зад Майкъл. — Да, чух нещичко за него. Можете ли да си представите: не е дори гражданин на Съединените щати, а си позволява да ни говори така!
Майкъл погледна сержанта с увеличен интерес. Той действително беше мургав и приличаше на чужденец. Майкъл за първи път виждаше перуанец и му се стори забавно, че стои под дъжда на френска земя и слуша наставленията на един перуанец сержант, бивш балетен майстор. „Демокрация — помисли си той, — твоите пътища са незнайни!“
— Аз отдавна се занимавам с попълване на бойните части — продължаваше сержантът. — В тоя лагер през ръцете ми са минали петдесет хиляди, може би седемдесет хиляди войници и зная какво се върти в ума ви. Вие четете вестници, слушате речи и всички повтарят: „Ах, нашите храбри войници, нашите герои в защитна униформа!“ И вие си мислите, че щом сте герои, можете, дявол го взел, да си позволите всичко: да ходите самоволно в Париж, да се напивате и срещу петстотин франка да хванете трипер от някоя френска проститутка, чиято пиаца се намира пред клуба на Червения кръст. Но чуйте какво ще ви кажа, момчета. Забравете онова, което сте чели във вестниците. То е писано за цивилните, а не за вас. За ония, които изкарват по четири долара на час в авиационните заводи, за отговорниците в гражданската противовъздушна отбрана, който се изтягат там някъде в Минеаполис с чаша вино в ръка, прегърнали нежната съпруга на някой пехотинец. Вие не сте герои, момчета. Вие сте добитък за клане. И тъкмо затова сте изпратени тука. Вие на никого не сте нужни. Вие не умеете да пишете на машина, не можете да поправяте радиоапарати или да събирате колони с цифри. Вас никой не ви иска в канцелариите, никой изобщо не ви иска там, в Съединените щати. Вие сте утайката на армията. Това ми е добре известно, макар че не чета вестници. Там, във Вашингтон, са си отдъхнали облекчено, когато са ви натоварили на парахода, и никой пет пари не дава дали ще се върнете у дома си, или не. Вие сте — попълнения! А в армията няма нищо по-жалко от попълненията освен, разбира се, от следващите групи попълнения. Всеки ден погребват по хиляди такива като вас, а хора като мен преглеждат списъците и пращат на фронта нови хиляди като вас. Ето как стоят работите в тоя лагер, момчета, и аз ви разправям всичко това, защото е във ваш интерес да знаете къде се намирате и какво представлявате. Днес в лагера има много нови войници, чиито устни са още влажни от бира, и аз искам да им кажа откровено: избийте от главите си всякаква мисъл за Париж, момчета, защото няма нищо да излезе от нея. Идете си в палатките, почистете грижливо карабините и напишете последните си разпореждания до вашите близки вкъщи. И така, забравете за Париж, момчета. Върнете се тука през петдесета година. Може би тогава редниците ще имат право да влизат в Париж.