Войниците стояха неподвижни, в пълно мълчание. Сержантът се спря пред строя и разтегна уста в мрачна усмивка; по лицето му под меката, обвита с целофан офицерска шапка се появиха дълбоки, сякаш изрязани с бръснач бръчки.
— Благодаря за вниманието, момчета — рече сержантът. — Сега вече всички знаем къде се намираме. Свободно!
Той се обърна и тръгна с енергична крачка надолу по уличката между помещенията. Войниците побързаха да напуснат местата си.
— Ще пиша на майка ми — гневно рече Спиър, докато вървяха към палатката, за да вземат котелките си. — Тя познава сенатора от Масачузетс.
— Да — учтиво каза Майкъл. — Непременно й пиши.
— Уитикър…
Майкъл се обърна. На няколко крачки от него стоеше дребен човек, който едва се виждаше под мушамата. Майкъл пристъпи към непознатия. Въпреки тъмнината успя да различи едно покрито с белези лице, с разсечена вежда и пълна широка уста, разтегната в лека усмивка.
— Акерман! — възкликна Майкъл. Двамата си стиснаха ръцете.
— Не знаех дали ще се сетиш кой съм — рече Ноа. — Гласът му беше спокоен, нисък и звучеше много по-мъжествено, отколкото си го спомняше Майкъл. В полумрака пък лицето му изглеждаше измършавяло и имаше някакъв нов израз на зрелост и уравновесеност.
— Боже мой! — възкликна отново Майкъл, зарадван, че сред тази огромна маса от непознати хора е срещнал човек, когото познаваше и с когото е бил близък. Той изпитваше чувство, сякаш по някаква щастлива случайност сред море от неприятели неочаквано е намерил съюзник. Да знаеш само колко се радвам, че те виждам!
— На вечеря ли отиваш? — попита Ноа, стиснал собствената си котелка.
— Да — отвърна Майкъл и го улови за ръката. Под тънката материя на мушамата тая ръка му се стори необикновено слаба и крехка. — Трябва само да взема котелката си. Ела с мене.
— Да вървим — усмихна се печално Ноа и двамата се отправиха към палатката на Майкъл. — Сержантът произнесе чудесна реч, нали?
— Да, чудесна за повишаване на бойния дух — съгласи се Майкъл.
— След тая реч, просто изпитвам желание да унищожа саморъчно преди вечеря цяло немско картечно гнездо.
Ноа се усмихна леко.
— Нашата армия е пълна с хора, които обичат да произнасят речи — каза той тихо.
— Какво непреодолимо изкушение! — рече Майкъл. — Петстотин души в строя, от които никой няма право да напусне мястото си или да възрази нещо. При такива условия и аз не бих устоял на изкушението.
— И какво би казал на негово място? — попита Ноа.
Майкъл помисли за миг.
— Господ да ни е на помощ — рече той след малко. — Да, бих казал — господи, помогни на всички живи — мъже, жени, деца.
Той се мушна в палатката и след момент излезе с котелката в ръка.
Двамата се отправиха бавно към дългата опашка, която се бе образувала пред стола.
Когато Ноа свали мушамата си, Майкъл забеляза над джоба на куртката му „Сребърната звезда“ и отново почувства остро угризение на съвестта. „Сигурно не са му я дали, задето го е прегазило такси — помисли си той. — Да, малкият Ноа Акерман, който започна военната си служба с мен и който имаше толкова причини да напусне армията, въпреки всичко остана…“
— Окачи ми я лично генерал Монтгомъри — обясни Ноа, като забеляза, че Майкъл гледа медала му. — В Нормандия. На мен и на един мой приятел, Джони Бърнекер. Изпратиха ни в склада да си изберем нови униформи. Присъстваха и Патън, и Айзенхауер. В щаба на дивизията имаше един чудесен човек — началникът на разузнаването — и той уреди всичко. Беше на четвърти юли. Нещо като проява на англо-американското приятелство — усмихна се Ноа. — Генерал Монтгомъри благоволи лично да ми връчи звездата… В края на краищата тя ме приближава с пет точки към уволнение и запас.