Седнаха до маса, около която имаше вече други войници, и се нахвърлиха лакомо на подгретите консерви от кълцано месо със зеленчук, последвано от рядко кафе.
— Как не ги е срам — обади се от другия край на масата Кринек — да лишават цивилните от най-хубавите късчета месо заради армията?
Никой не се засмя на старата шега, която бе служила на Кринек за тема на разговор още в Луизиана, Фериана и Палермо…
Майкъл ядеше с истински апетит. Двамата с Ноа си разправиха онова, което се бе случило през годините, които отделяха Флорида от лагера за попълване на бойните части. Майкъл разгледа внимателно снимката на сина на италианеца.
— Това са дванадесет точки — рече Ноа и след момент добави: — Момчето има вече седем зъба! — После разказа на Майкъл за смъртта на Каули, Донъли и Рикит, както и за провала на капитан Коукли. Майкъл изпита истинска скръб за старата рота, която с такава радост беше напуснал във Флорида.
Ноа се беше променил много. Сега изглеждаше съвсем спокоен. Макар че бе отслабнал и кашляше силно, от него се излъчваше някаква уравновесеност, мъдра и улегнала зрелост и на Майкъл почна да се струва, че евреинът е по-възрастен от него. Ноа говореше спокойно, без огорчение и от някогашния му буен, едва сдържан гняв не бе останало нито следа. „Ако оцелее след края на войната — каза си Майкъл, — ще бъде по-добре подготвен за живота от мене.“
Двамата измиха приборите си, запалиха с наслада цигари от дажбата си и тръгнаха в тъмнината към палатката на Ноа, съпроводени от мелодичното подрънкване на котелките, които висяха на кръста им.
В лагера прожектираха цветния филм „Момичето от корицата“ с участието на Рита Хейуърт и всичките войници от палатката на Ноа отидоха да го видят, привлечени от заглавието. Двамата приятели седнаха на леглото на Ноа, като пухкаха цигарите си и наблюдаваха как сипкавият дим се вие плавно през студения въздух към тавана.
— Утре се махам оттука — рече Ноа.
— Така ли? — възкликна Майкъл, обхванат от внезапна скръб, и си помисли, че армията постъпва много несправедливо, като събира двама приятели, за да ги раздели отново само след дванадесет часа. В списъка ли си?
— Не — продума тихо Ноа. — Просто се махам.
Майкъл замислено смукна от цигарата си.
— Самоволна отлъчка?
— Да.
„Боже мой — помисли си Майкъл, като си спомни, че Ноа вече бе лежал в затвора, — нима не му дойде до гуша?“
— В Париж?
— Не. Париж Не ме интересува. — Ноа се наведе и извади от раницата си две пачки писма, грижливо завързани с канап. Сложи едната на леглото и Майкъл забеляза, че адресите върху пликовете са написани, без никакво съмнение, от нервна женска ръка. — Тия са от жена ми — обясни с равен глас Ноа. — Пише ми всеки ден. А тия… — той размаха нежно другата пачка — от Джони Бърнекер. Джони ми пише всеки път, когато намери минутка свободно време. И всяко негово писмо завършва с думите: „Ти трябва да се върнеш при нас!“
— Да — продума Майкъл, като се помъчи да си спомни Джони Бърнекер. Да, висок, мършав младеж с руса коса и свежо моминско лице.
— Джони страда от една мания — обясни Ноа. — Втълпил си е, че ако двамата сме заедно, ще останем живи и невредими до края на войната. Джони е чудесно момче. Най-добрият човек, когото съм срещал в живота си. И просто трябва да се върна при него.
— Но защо трябва да се отлъчваш? — учуди се Майкъл. — Защо не отидеш в канцеларията и не поискаш да те пратят обратно в старата рота?
— Ходих — рече Ноа. — Но оня перуанец ми каза да вървя по дяволите. Бил достатъчно зает, за да се занимава с мен, лагерът не бил борса на труда и аз трябвало да отида там, където ме пратят. — Ноа повъртя замислено пакета с писмата на Бърнекер, които изшумоляха слабо. — Избръснах се, пригладих униформата си, закачих „Сребърната звезда“ и се явих пред него. Но това не му направи никакво впечатление. Ето защо утре след закуска се махам.
— Ще имаш много неприятности — забеляза Майкъл.
— Не. — Ноа поклати глава — Всеки ден се измъкват хора. Ето например вчера офейка един капитан. Беше му дошло до гуша да виси тука бездеен. Взел със себе си само раница с провизии. Момчетата разграбиха всичко, което бе оставил, и го продадоха на французите. Ако не се мъчиш да отидеш в Париж, а вървиш към фронта, военната полиция не те закача. При това командир на трета рота сега е лейтенант Грийн. Чух дори, че бил станал вече капитан, а той е прекрасен човек и ще оформи всичко, което е необходимо. Ще се зарадва, като ме види.