— Знаеш ли къде се намират сега? — попита Майкъл.
— Не, но ще открия. Няма да е трудно.
— Не се ли боиш, че ще си навлечеш нови неприятности — попита Майкъл — след всички ония истории в Щатите?
Ноа се усмихна меко.
— Драги приятелю — рече той, — след дните в Нормандия всичко, което армията може да стори с мен, е без особено значение.
— Все пак се излагаш на опасност — упорстваше Майкъл.
Ноа вдигна рамене.
— Щом разбрах в болницата, че не ми е съдено още да умра, писах на Джони Бърнекер, че ще се върна в ротата. Той ме чака. — В гласа на Ноа прозвуча някаква спокойна решителност, която не допускаше повече възражения.
— Пожелавам ти щастлив път — рече Майкъл. — Поздрави момчетата.
— Защо не дойдеш с мен?
— Какво?
— Да вървим двамата — каза настойчиво Ноа. — Вероятността да излезеш жив и невредим от войната ще бъде много по-голяма, ако попаднеш в рота, в която имаш приятели. Нямаш нищо против да останеш жив в края на войната, нали?
— Не — усмихна се колебливо Майкъл, — нямам нищо против.
Той не каза нищо на Ноа за дните, когато му беше почти все едно дали ще оживее, или не, за ония дъждовни и мъчителни нощи в Нормандия, когато се чувстваше толкова безполезен, когато войната му приличаше все повече на огромно гробище, на огромна фабрика на смъртта; не му разправи нищо за мрачните дни в болницата в Англия, където лежа заобиколен от обезобразени по френските полесражения хора, където се намираше във властта на сръчни, но безсърдечни лекари и сестри, които не му разрешиха дори еднодневен престой в Лондон и които гледаха на него не като на човешко същество, зажадняло за утешение и подкрепа, а само като на един зле зараснал крак, който трябваше някак си да се дооправи, за да се изпрати неговият собственик час по-скоро обратно на фронта.
— Не — добави Майкъл, — нямам нищо против да остана жив в края на войната. Макар че, да ти кажа откровено, имам чувството, че пет години след последното сражение ние всички ще съжаляваме, задето не сме паднали убити.
— Не, това не се отнася до мене — ожесточено рече Ноа. — Не се отнася до мене. Повярвай ми, аз никога няма да изпитам подобно съжаление.
— Разбира се — каза гузно Майкъл. — Моля те, не обръщай внимание на думите ми.
— Попаднеш ли на фронта като попълнение — рече Ноа, — положението ти става неудържимо. В ротата, в която отиваш, всички са приятели, чувстват отговорност един за друг и ще направят всичко възможно да спасят другаря си. А това значи, че всяка тежка и опасна задача ще се възлага на попълненията. Сержантите дори не си дават труд да научат името ти. Просто не желаят да те опознаят. Те те жертват заради своите приятели, а след това искат нови попълнения. Попаднеш ли в нова рота, без никакви приятели, ще те слагат във всеки патрул, ще те поставят в челните редове при всяка атака. Ако пък се намериш в тежко положение и се постави въпрос да спасят тебе или някой от старите войници е добре как смяташ ще постъпят?
Ноа говореше разгорещено, без да откъсва черните си настойчиви очи от приятеля си, и Майкъл се трогна от неговата искрена загриженост. „Всъщност аз направих толкова малко за него, когато се намираше в беда във Флорида — каза си той, — и почти нищо не сторих за жена му там, в Ню Йорк. Има ли представа тая слабичка мургава жена какво говори нейният съпруг сега тука, в това мрачно поле край Париж? Знае ли как упорито мъжът, търси изход от положението, в което се намира сега, в тая хладна и дъждовна есен, далеч от родината, за да може един ден да се върне вкъщи и да погали ръката й, да притисне до гърдите си своя собствен син?… Какво всъщност знаят за войната там, в Америка? Какво ли пишат кореспондентите за лагерите за попълнения на първите страници на вестниците?“
— Ти си длъжен да имаш приятели — продължаваше разпалено Ноа. — Не бива да допуснеш да те пратят там, където нямаш приятели, които биха съумели да те защитят…
— Добре — тихо рече Майкъл и докосна Ноа по ръката, — ще дойда с тебе.
Но Майкъл каза това не защото смяташе, че именно той е човекът, който имаше нужда от приятели.
Глава тридесет и четвърта