Майкъл помисли малко.
— Госпожица Маргарет Фримантл — рече той. — Ню Йорк, Десета улица, номер двадесет и шест. Да, мисля, че тъкмо това липсва на нотната й масичка.
Докато свещеникът записваше адреса в бележника си, Майкъл си представи как Маргарет ще получи в своята тиха и уютна квартира снимката заедно с писъмце от божия служител. „Може би сега вече ще ми пише… — каза си той. — Всъщност какво би могла да ми пише и какво бих й отговорил, ей богу, не зная. Може би: обичам те. Привети от Франция. Доскорошна среща след милион години. И после подпис: твой взаимозаменим и любим Майкъл Уитикър, военноотчетна специалност номер 745. Тая снимка е направена под проливен дъжд пред гроба на Пиер Сорел, ne 1921, mort 1940. Прекарваме чудесно, бих искал ти да…“
Тримата седнаха отново в джипа и свещеникът подкара предпазливо машината по тесния хлъзгав път, набразден от танкови вериги и колелата на хиляди военни камиони.
— Върмонт? — обърна се любезно свещеникът към Ноа. — Твърде скучно място за млади хора като вас, а?
— Аз няма да живея там след войната — обясни Ноа. — Смятам да се заселя в Айова.
— Защо не дойдете в Тексас? — гостоприемно предложи свещеникът. — Там има място за всеки енергичен човек. Имате ли близки в Айова?
— Да — кимна Ноа. — Един мой приятел, Джони Бърнекер. Майка му вече е намерила къща за четиридесет долара на месец, а чичо му има вестник и е обещал да ме вземе в редакцията веднага щом се върнем. Всичко е уредено.
— Журналист, а? — рече многозначително свещеникът. — Виж, това е хубаво нещо и носи купища пари.
— Не. Тоя вестник излиза веднъж седмично и има само осем хиляди и двеста тираж.
— Нищо, за начало не е никак лошо — каза любезно свещеникът. — Трамплин за по-сериозни постижения в големия град.
— На мен не ми е нужен трамплин — рече тихо Ноа. — Аз не желая да живея в голям град и не се стремя към кариера. Искам просто да се заселя в някое градче в Айова и да остана там до края на живота си заедно с жена си, сина си и моя приятел Джони Бърнекер.
— Този живот скоро ще ви омръзне — забеляза свещеникът. — Сега, след като сте видели толкова свят, ежедневието в малкото градче ще ви се стори съвсем скучно.
— Не — отвърна твърдо Ноа и отново задвижи енергично ръчната стъклочистачка. — Такъв живот няма никога да ми стане скучен.
— Виждам, че двамата с вас сме съвсем различни хора — засмя се свещеникът. — Аз съм се родил в малък град, които вече ми е дошъл до гуша. Впрочем, да ви кажа откровено, едва ли има някой да ме чака с особено нетърпение вкъщи. Деца нямам, а когато войната почна и реших, че трябва да постъпя във войската, жена ми каза: „Аштън, избирай: или служба като военен свещеник, или жена си. Аз не смятам да стоя пет години като кукувица вкъщи, докато ти пътуваш по целия свят свободен като птица и се забавляваш с какви ли не жени. Не, Аштън, не се мъчи да ме баламосваш.“ Опитах се да я убедя, че греши, но тя е упорита жена. Готов съм да се обзаложа, че в деня, в който се върна, ще заведе дело за развод. Не, не ми беше никак лесно да се реша. Но в края на краищата — въздъхна той философски — положението ми не се оказа толкова плачевно. В Дванадесета болница има една много мила сестричка, която ми помогна да разсея мъката си. — При тия думи свещеникът се усмихна. — Сестричката и снимките така ме увличат, че почти не ми остава време да мисля за съпругата си. Докато имам жена, която е способна да ме утешава в часове на скръб, и достатъчно филми за моите снимки, мога да гледам смело съдбата в очите…
— Откъде вземате толкова фотоматериали? — попита Майкъл. Свещеникът им беше казал, че прави непрекъснато снимки, а от военните магазини човек не можеше да вземе повече от един филм на месец.
Свещеникът направи хитра гримаса и прокара пръст по носа си.
— В началото имах известни затруднения, но после всичко се уреди. Да, да, всичко се уреди. И сега разполагам с най-хубавите филми в света. Когато момчетата се връщат от бойни задачи, аз искам от инженера на рулата разрешение да отрежа незаснетите краища от лентите на фото-картечниците. Не можете да си представите колко филми събрах по този начин. Последният инженер на групата обаче започна да проявява недоволство по тоя повод и едва не се оплака на полковника, че присвоявам държавно имущество. Просто не можах да се разбера с него. — Божият служител замислено се усмихна. — Но сега всичко е уредено.