— Как успяхте да го убедите? — полюбопитства Майкъл.
— Инженерът излетя на бойна задача. Беше чудесен летец, просто роден летец — с възхищение рече свещеникът. — Свалил един месершмит и обхванат от щастлива радост, се опитал на връщане да прелети над самата радиомачта, но пресметнал разстоянието криво с някакви си две стъпки и се ударил в него. Да, нещастният младеж загина и трябваше да събираме късчета от тялото му по цялото летище. Аз обаче му устроих такова погребение, каквото американската армия не бе виждала. Истинско, първоразредно погребение с речи и какво ли не… — Божият служител се усмихна лукаво. — Сега вече никой не ми пречи да се снабдявам с филми.
Майкъл изумено погледна свещеника, като се питаше дали не е пиян, но той управляваше уверено и леко колата и беше очевидно трезвен като съдия. „Ах, тая армия — неволно си помисли Майкъл, — всеки се старае да извлече от нея някаква облага!“
Изпод едно дърво край пътя излезе някакъв човек и им помаха с ръка. Свещеникът спря колата. Непознатият беше лейтенант от авиацията, облечен в измокрена морска куртка, в ръце държеше автомат със сгъваем приклад.
— За Реймс ли пътувате? — попита лейтенантът.
— Влезте, драги — добродушно рече свещеникът, — седнете отзад. Колата на божия служител е готова да прибере всекиго по пътя.
Лейтенантът се настани до Майкъл и джипът се понесе отново под проливния дъжд. Майкъл погледна непознатия под око. Беше млад човек, но едва се движеше от умора, а дрехите му явно не бяха по мярка. Лейтенантът забеляза изпитателния поглед на Майкъл.
— Навярно се чудите какво търся тука — рече той.
— О не, моля ви — побърза да отвърне Майкъл, който нямаше желание да влиза в нови разговори. — Никак.
— Намирам се в ужасно положение — обясни лейтенантът, — просто не мога да открия моята група безмоторници.
Майкъл не разбираше как човек може да загуби цяла група безмоторници, които при това се намират на земята, но не каза нищо.
— Участвах в оня въздушен десант над Арнем в Холандия — продължи лейтенантът — и ме свалиха зад немските позиции.
— Англичаните, както винаги, провалиха цялата операция — намеси се свещеникът.
— Така ли? — уморено попита лейтенантът. — Не съм чел вестници.
— Как се случи това с вас? — заинтересува се Майкъл. Струваше му се просто невероятно, че този блед юноша с такова нежно лице може да бъде свален зад немските позиции и да оцелее.
— Беше третата ми бойна задача. Преди това участвах в десантите над Сицилия и Нормандия. Бяха ни обещали, че това ще е последната ни задача. — Лейтенантът се усмихна слабо. — Що се отнася лично до мен, те, дявол да го вземе, бяха съвсем близо до истината. — Той повдигна рамене. — Всъщност аз изобщо не им вярвам. До края на войната сигурно ще ни спуснат и над Япония. — Нещастникът потрепери в своите мокри, не по мярка дрехи. — Това никак не ме радва, никак. По-рано смятах, че съм страшно смел летец, от ония, които набират по стотина бойни изпитания, но сега зная, че не съм от такова тесто. Когато за първи път видях зенитен снаряд да се пръска до крилото ми, просто си загубих ума. Обърнах глава и полетях слепешката. И тогава си казах: „Франсис О’Брайън, ти не си роден боец!“
— Франсис О’Брайън — повтори свещеникът. — Вие католик ли сте?
— Да, сър.
— Бих искал да чуя мнението ви по един въпрос — рече свещеникът, приведен над кормилото. — В една нормандска църква, която нашата артилерия бе поочукала доста, открих малък орган с крачен педал и наредих да го превозят на летището за неделните ми служби, а после дадох обява, че търся органист. Единственият органист в групата се оказа някакъв сержант-техник, оръжеен майстор. Беше италианец, католик и свиреше на органа като Хоровиц на рояла. Взех един чернокож младеж да надува меховете и първата неделя проведохме най-сполучливата служба в цялата ми практика. Дори полковникът благоволи да дойде и пя химните като жаба през пролет. Всички останаха много доволни от нововъведението ми. Следващата неделя обаче италианецът не се яви и когато накрая го намерих и го попитах какво се е случило, той ми отговори, че съвестта не му позволявала да свири на органа песни за езически ритуали! Кажете ми сега, Франсис О’Брайън, като католик и офицер, смятате ли, че сержантът е проявил истински християнски дух?
Пилотът въздъхна леко. Беше ясно, че в дадения момент е неспособен да си състави сериозно мнение по такива теософски въпроси.