— Докторът беше много любезен — подхвана отново Ноа. — Възрастен човек от Тъксън. Каза ми, че до войната работел в клиника за гръдоболни. Обясни ми какъв е случаят с Джони и ме посъветва да не вземам присърце думите му. Гръбнакът на Джони бил счупен и нервната му система започнала да се разрушава. Според доктора нищо не можело да го спаси. Да, нервната му система започнала да се разрушава — повтори Ноа, сякаш омагьосан от тия думи — и щяла съвсем да рухне, преди да умре. Случай на параноя, обясни докторът. За един ден този здрав младеж се бе превърнал в прогресивен параноик. Мания за величие и мания за преследване. Щял да живее още два-три дена и щял да умре съвсем побъркан… Ето защо не смятат изобщо за нужно да го пращат в болница в тила. Преди да си тръгна, надникнах в палатката с надежда, че е поутихнал. Докторът ми бе казал, че това е вероятно. Но когато ме видя, Джони пак се разкрещя, че съм искал да го убия…
Майкъл и Ноа стояха един до друг, прислонени до олющената студена стена на каменната къща, в която капитан Грийн седеше разтревожен от нарастващия брой случаи на окопен ревматизъм. В далечината пламъците ставаха все по-ярки, обхванали навярно вече цялата сграда на немския чифлик.
— Говорих ти вече за предчувствията на Джони Бърнекер, нали? — обади се отново Ноа. — За това, че ако винаги сме заедно, нищо няма да ни сполети…
— Да — рече Майкъл.
— Ние преживяхме толкова неща заедно — продължи Ноа. — Знаеш, че ни бяха откъснали от нашите и въпреки това успяхме да се доберем до американските позиции, а когато в деня на десанта на лодката ни падна снаряд, дори не ни раниха…
— Зная — промълви Майкъл.
— Ако не се бях забавил толкова, ако бях дошъл тук само ден по-рано, Джони Бърнекер щеше да излезе от войната жив.
— Глупости — рязко рече Майкъл, като същевременно си помисли: „Това нещастно момче е преживяло наистина прекалено много.“
— Не са глупости — спокойно възрази Ноа. — Аз не действах достатъчно бързо. Бавих се, колебах се. Пет дена загубих в лагера за попълнения. Загубих време да говоря с оня перуанец. Знаех, че няма да ме пусне, и въпреки това се разтакавах.
— Ноа, не говори така!
— По пътя също се бавихме — продължи Ноа, без да обръща внимание на Майкъл. — Проспахме цяла нощ и загубихме цял следобед заради онова пиле, което генералът ни поднесе. Аз оставих Джони Бърнекер да загине заради едно пиле.
— Млъкни! — пресипнало извика Майкъл. После хвана Ноа за раменете и го разтърси. — Млъкни най-после. Говориш като умопобъркан. Не искам повече да слушам такива глупости.
— Пусни ме — спокойно рече Ноа. — Махни си ръцете. Всъщност ти не си длъжен да слушаш оплакванията ми. Имаш право. Прощавай.
Майкъл бавно отпусна ръце. Ето че пак не бе успял да помогне на това нещастно момче…
Ноа потрепери.
— Днес е студено — примирително рече той. — Да влезем.
Майкъл го последва мълчаливо в къщата.
На следващата сутрин Грийн ги изпрати в стария им взвод — оня, в който бяха служили заедно във Флорида. Във взвода от първоначалните четиридесет души бяха останали само трима, които сега посрещнаха топло и сърдечно Майкъл и Ноа. Те проявиха голяма деликатност, когато говореха за Джони Бърнекер в присъствието на Ноа.
Глава тридесет и шеста
— И така, попитали войника: „Какво би направил, ако те пуснат да си отидеш вкъщи?“ — говореше Пфайфър. Той, Ноа и Майкъл седяха при една каменна стена върху голяма греда, наполовина потънала в земята, и ядяха от котелките си: котлети с макарони и компот от праскови. За първи път от три дена насам им даваха топла храна и всички се чувстваха щастливи, че готвачите са успели да докарат кухнята си толкова близо до предните линии. Войниците стояха в опашка на десетина ярда един от друг, така че ако падне снаряд, да избие по-малко хора, и тяхната редица се точеше около група обезобразени от шрапнели букове. Готвачите гледаха по-скоро да раздадат храната и войнишката опашка се движеше бързо край тях.
— „Какво би направил, ако те пуснат да се върнеш вкъщи?“ — повтори с пълна уста Пфайфър. — Войникът се позамислил… Чували ли сте тоя анекдот?
— Не — учтиво отвърна Майкъл.
Пфайфър кимна със задоволство глава.