Ракетите осветяваха околността с ярка тайнствено-синкава светлина и работещите във водата хора изглеждаха като прозрачни, сякаш направени от хартия насекоми. Няколко души от взвода, които трябваше първи да форсират реката, успяха да се прехвърлят по моста на отсрещния бряг, но Лоусън беше ударен и падна във водата. Муковски също.
Майкъл стоеше притаен до Ноа, който беше сложил ръка на рамото му, за да го задържи да не тръгне веднага. Двамата видяха как един, после втори войник се втурнаха по хлъзгавите тесни дъски и се озоваха на другия бряг. Някой падна напреки на моста и остана неподвижен. Хората зад него го прескочиха и продължиха нататък.
„Не — помисли си Майкъл, който чувстваше, че рамото му трепери под ръката на Ноа, — това е невъзможно. Не бива да искат от мене такова нещо, аз просто не мога…“
— Бягай — прошепна Ноа. — Бягай сега!
Майкъл не мръдна. Един снаряд избухна в реката на десет стъпки от моста и издигна тъмен стълб вода, който за миг закри падналия върху клатушкащите се дъски войник.
Майкъл почувства, че някой го удари с юмрук по врата.
— Бягай! — изкрещя Ноа. — Бягай сега, кучи сине!
Майкъл скочи и хукна. Не беше минал и десетина крачки по хлъзгавите дъски, когато някъде пред него падна снаряд и той не разбра дали мостът е улучен, но продължи да тича.
След няколко секунди се намери на отсрещния бряг. Някой викаше в тъмнината: „Насам, насам…“ и той послушно затича към гласа. Неочаквано се спъна и падна в яма, в която вече лежеше някакъв човек.
— Добре — чу Майкъл, до ухото си същия прегракнал глас, — не мърдай оттука, докато цялата рота прехвърли моста.
Той притисна лице към влажната студена земя, която освежи приятно потната му кожа. Дишането му постепенно се успокои. Вдигна глава и погледна назад към тъмните фигурки, които тичаха по моста сред фонтани вода. После пое дълбоко въздух. „Успях — помисли си той. — Настъпих под огъня на противника. Направих онова, което правят и останалите. Да, сега съм вече първокласен войник!“ Обръщайки се отново към неприятелските позиции, Майкъл с изненада откри, че се усмихва.
Глава тридесет и седма
Разположен сред широко зелено поле, зад което се издигаха стръмни залесени хълмове, лагерът имаше твърде приятен вид, почти както обикновените военни лагери. Все пак характерът на това общежитие личеше от подобните на бараки постройки и от двойния ред телени мрежи със стражеви кули по ъглите. Както и от миризмата. Тя отравяше въздуха на двеста метра наоколо, беше наситена и плътна като газ, който под въздействието на сложни химически реакции след миг ще се превърне в твърдо тяло.
Християн обаче не се спря. Облян от лъчите на пролетното слънце, той закуцука бързо по пътя към главния вход. Трябваше да намери нещо за ядене и да чуе последните сведения. Може би в лагера поддържаха телефонна връзка с някои действащи щабове или слушаха радио. „Може би — помисли си той с надежда, като си спомни за отстъплението от Франция — ще успея да намеря велосипед…“
Когато наближи лагера, неволно намръщи лице. „Станах вече специалист в такива самотни отстъпления — помисли си той. — Да, ценна придобивка за пролетта на четиридесет и пета година! Станах един от най-добрите немски специалисти по тактика за откъсване от разпадащи се военни части. Мога например да разбера, че полковникът ще се предаде в плен два дена преди самият той да открие какво се е въртяло в съзнанието му.“
Християн не искаше да се предаде в плен, макар че това внезапно беше станало съвсем обичайно нещо и милиони войници се занимаваха сякаш само с въпроса как най-безболезнено да сложат оръжие пред неприятеля. През последния месец всички разговори в армията се въртяха все около тази тема… В разрушените градове, в отделните, обречени на унищожение островчета на съпротива, създадени по главните пътища и подстъпите към големите селища — навсякъде говореха все едно и също нещо. Никаква ненавист към авиацията, разрушила градове, които бяха останали непокътнати стотици години, никакво желание да се отмъсти за хилядите жени и деца, погребани под развалините. Чуваше се само: „Разбира се, най-добре е да се предадеш на американците. След това на англичаните. И накрая на французите, естествено ако не ти остава друго. Попаднеш ли обаче в руски ръце, отиваш направо в Сибир…“ Така говореха и хората с „Железен кръст“ първа степен, и с медала на Хитлер, така говореха хора, воювали и в Африка, и край Ленинград, и през целия път на отстъпление от Сент-Мер-Еглиз… Отвратително!