Християн не споделяше напълно общата увереност във великодушието на американците. Това беше мит, съчинен от лековерни хора за самоуспокоение. Той помнеше мъртвия парашутист, увиснал на дървото там, в Нормандия, с жестоко сурово лице дори в минутата преди смъртта. Помнеше червенокръсткия конвой с мършавите коне, унищожен от самолетите. Летците без съмнение бяха видели червените кръстове и знаеха отлично какво означават, но това не бе спряло ръката им. Американците не бяха проявили особено великодушие и над Берлин, Мюнхен и Дрезден. Не, сега вече Християн не вярваше на митове. При това американците не обещаваха конкретно нищо хубаво. Те постоянно съобщаваха по радиото, че всеки провинил се германец ще заплати за престъпленията си. В най-добрия случай — няколко години в лагер или трудови групи, докато се разгледат следствените материали в цяла Европа. Ами ако някои французи в Нормандия си спомнят името на Християн, ако си спомнят за своите двама съотечественици, които той бе наклеветил след убийството на Беер и които бяха инквизирани в кметската сграда? Кой можеше да каже какви данни имат хората от Съпротивата, с какви факти разполагат? Ами французойката Франсоаз — какво би казала тя? Навярно сега Франсоаз е в Париж и живее с някой американски генерал, комуто нашепва отровни думи срещу германците. Но дори да не го търсят за конкретно деяние — веднъж попаднал в техните лапи, всеки полуумен французин, който случайно го види, би могъл да го обвини в престъпление, което той никога не е извършвал. И кой би повярвал на думите му, кой би могъл да докаже, че е невинен? Никой не би могъл да спре американците да предадат на своите френски съюзници един милион пленници, които ще трябва да възстановяват разрушени градове и мини. Не, само да не попаднеш в ръцете на французите! Ще се мъчиш с години и пак няма да излезеш жив от техните лагери.
А Християн нямаше намерение да умира. През последните пет години бе научил твърде много неща от живота. След войната ще може да бъде много ценен за родината си и не биваше да жертва сега всичко. Разбира се, през първите три-четири години ще трябва да се държи кротко като агне и да любезничи с победителите. Може би в неговото градче ще има отново туристи, които ще се пързалят на ски, може би американците ще построят наблизо почивни домове и той ще бъде ангажиран да учи американски лейтенанти как да правят фигури по снега. А след това… Е, след това ще види. Човек, който се е научил да убива така умело и да се справя така добре с разпалени глави, сигурно би се наредил в живота пет години след войната, ако само съумее да остане жив…
Християн не знаеше какво е положението в родния му град, но ако успееше да се добере до къщи, преди в него да пристигнат американски войски, би могъл да надене цивилни дрехи, а баща му щеше да съчини някаква правдоподобна история… Дотам не беше много далече. Той се намираше в сърцето на Бавария, а отвъд хоризонта се простираха родните планини. „Сега вече мога да воювам спокойно — помисли си с мрачен хумор Християн. — Мога да проведа последния бой и в задния двор на собствения си дом!“
Пред вратата стоеше само един часовой с фолкщурмовска лента на ръкава и карабина в ръце; беше около петдесет и пет годишен, тлъст, дребен човек с унило лице и очевидно се чувстваше съвсем не на мястото си тука. „Фолксщурм! — с презрение помисли Християн. — Как можаха да създадат такова нещо!“ Да, хората с право наричаха тоя фолксщурм „приютът на Хитлер“. Вестниците и радиото отдавна вече тръбяха, че всеки германец — бил той на петнадесет или седемдесетгодишен — е длъжен сега, когато противникът е надвиснал над собствения му дом, да се бие като разярен лъв. Но слабоватите склеротични господа от фолксщурма очевидно не бяха чули, че трябва да се бият като разярени лъвове. Достатъчно беше човек да гръмне във въздуха, за да плени цяла дружина от тия старци със сълзливи очи. Да, това беше също мит — че можеш да измъкнеш възрастни германци от техните канцеларии и невръстни деца от училищните скамейки и за две седмици да ги направиш войници. „Демагогията ни побърка всички“ — мислеше си Християн, докато наблюдаваше измъчения от страх шишко, облечен в неподходяща за ръста му униформа. Демагогия и митове срещу танкови дивизии, хиляди самолети и оръдия, които получаваха боеприпаси и гориво от заводите на цялото земно кълбо! Харденбург отдавна беше разбрал горчивата истина, но Харденбург се бе самоубил. Да, след войната щяха да спечелят само хора, които ще сложат край на демагогията и ще ликвидират всички митове.