Християн го погледна и двамата се усмихнаха. „Сега всичко е наред — каза си Християн. — Най-после дойде на себе си.“
— В такъв случай да вървим — рече той, — смятай се за поканен.
Те запълзяха надясно през папратта и навлязоха в гората. В едната си ръка Бранд държеше „Лайката“, а в другата автомата, чийто предпазител беше благоразумно поставил. В тила се движеше нетърпеливият Краус. Папратта беше мека и издаваше дъх на влага, а земята беше мочурлива и скоро униформите им се покриха със зеленикави петна. На тридесет метра пред тях се издигаше малко възвишение. Те го преодоляха пълзешком, станаха и под неговото прикритие продължиха приведени напред.
Гората шумолеше тихо. Две катерички, изскочили от гъсталака, се понесоха с остър писък от дърво на дърво. Тримата се движеха предпазливо успоредно на пътя, закачайки обущата и панталоните си в клоните на храсталаците.
„Няма да успеем — мислеше си Християн, — всичко ще се провали. Не може да са толкова наивни. Това е чисто и просто клопка и аз попаднах с двата крака в нея. Армията, разбира се, ще стигне в Париж, но аз няма никога да стигна. В тоя пущинак трупът ми може да се търкаля десетина години и никой освен бухалите и горските животни няма да го открие.“ Докато лежеше на шосето и после, когато пълзеше, Християн бе станал просто вир-вода, но тук в тъмната гора беше хладно и потта започна да лепне по кожата му. Той стисна силно зъби. Гората навярно гъмжеше от изпълнени с омраза французи, които може би дори в тоя момент се промъкваха зад дърветата в гъсталака, който сигурно познаваха като дланта си, обхванати от радост, че им се пада случай да убият още някой и друг германец, преди да капитулират. Бранд, живял винаги по уличните паважи, сега се провираше из храсталака с такъв шум, сякаш през него минаваше цяло стадо добитък.
„Боже мой — помисли си Християн, — защо всичко трябваше да стане именно по такъв начин?“ Това беше първият му бой, а ето че цялата отговорност падаше на неговите плещи, защото лейтенантът тъкмо сега бе решил да мине по друг път! Досега лейтенантът не се отделяше от взвода, гледаше презрително Християн над дългия си нос и постоянно сипеше язвителни забележки: „Подофицер, така ли са ви учили да командвате?“; „Подофицер, така ли смятате, че трябва да се попълни формуляр за заявка?“; „Подофицер, когато заповядвам десет души да се явят тук в четири часа, аз имам пред вид четири часа, а не четири и две, четири и десет или четири и петнадесет минути. «Четири часа, подофицер! Ясно ли е?» И ето сега лейтенантът пътуваше безгрижно в бронираната си кола, натъпкан с какви ли не тактически познания. Клаузевиц, диспозиции на войскови части, обходни операции, сектор на обстрела, движение с помощта на компаса по непознат терен, — сега всичко това му беше съвсем излишно, сега той имаше нужда само от една туристическа карта и няколко резервни литра бензин. А Християн — всъщност един цивилен, току-що облечен в униформа — трябваше заедно с още двама новаци да се провира из тая предателска гора с безумната надежда да се справи с един силно укрепен противник! Това беше истинска лудост. Лудост, която нямаше да доведе до нищо. Той с удивление си спомни, че едва преди малко, там на шосето, беше съвсем уверен в успеха.
— Това е самоубийство — възкликна той неволно, — истинско самоубийство!
— Какво? — прошепна Бранд и в тихо шумолящата гора неговият глас прозвуча като удар на гонг. — Какво рече?
— Нищо — отвърна Християн. — Мълчи!
Той продължи да се взира във всеки лист, във всяка тревичка и след малко почувства, че очите го заболяха.
— Пазете се! — изкрещя като луд Краус. — Пазете се!…
Християн се хвърли зад едно дърво, последван от Бранд, който почти се строполи върху него, и куршумът се заби в дънера над тях. Обърна се рязко и видя как фотографът, примигвайки уплашено зад стъклата на очилата си, се мъчи трескаво да свали предпазителя на автомата; на две крачки от него пък Краус подскачаше комично на един крак, като се опитваше да освободи заплелия се в клоните ремък на карабината. Раздаде се нов изстрел и Християн усети, че нещо го парна по главата. Той падна, но веднага се привдигна, даде откос по притаилата се зад един голям, камък фигура, която току-що бе забелязал през зеления листак. От камъка, където бяха попаднали куршумите, се разлетяха отломки. Забелязал, че патроните от автомата са изстреляни, Християн се отпусна на земята, извади резервен пълнител и задърпа трескаво новия, още неразработен затвор. Отляво се чу нов изстрел и Краус се развика: «Улучих го, улучих го!» («Като момче на първия си лов» — помисли си неволно Християн.“) В следващия миг той видя как французинът зад камъка се свлече бавно с лице върху тревата. Краус се спусна към падналия, сякаш се боеше, че някой друг ще предяви права над него. В тоя момент се разнесоха още два изстрела и Краус се просна с целия си ръст върху един храст, чиито жилави клони го задържаха почти изправен. Силезиецът потрепери, като че ударен от електрически ток, и след малко замря. Бранд най-после бе успял да свали предпазителя на автомата си и сега стреляше безпорядъчно по храсталака. Християн забеляза, че ръцете на фотографа треперят и едва държат оръжието, сякаш бяха от памук; той седеше на земята, с изкривени върху носа очила, като хапеше побелелите си от страх устни, и с лявата ръка поддържаше десния си лакът, мъчейки се да се успокои. Християн сложи новия пълнител и продължи да стреля. Неочаквано от храсталака излетя една карабина и след нея изскочи човек с вдигнати ръце. Християн прекрати огъня. В гората отново настъпи тишина и той внезапно усети острия, сух и неприятен мирис на изгорял барут.