Техният пленник се обърна и махна с ръка към Християн.
— C’est fait! — извика той. — Nous sommes finis!
— Казва, че всичко е наред — преведе Бранд. — Предават се.
Християн се изправи и с жест заповяда на войниците да хвърлят оръжието си. В този миг от другата страна на шосето се разнесоха три безпорядъчни автоматни откоса. Французинът, който беше водил преговорите, падна, а останалите, стреляйки в движение, хукнаха назад по шосето и един след друг изчезнаха в гората.
„Това е Химлер! — помисли си горчиво Християн. — И, разбира се, в най-неподходящия момент. А когато ти дотрябва, няма го никакъв.“
Той се прехвърли през оградата и се спусна по насипа към барикадата. От другата страна на пътя продължаваха да стрелят, макар че това беше вече безсмислено. Французите бяха изчезнали, а Химлер със своите хора очевидно не възнамеряваше да ги преследва.
Когато Християн се озова на шосето, раненият французин се размърда. После се надигна и впери очи в Християн. Няколко мига той седя изтощен така, облегнат на поваленото дърво, след това опипа стоящото до него сандъче с бомби, измъкна непохватно една и потегли безсилно вентила. Християн се обърна към него и когато човекът, без да го изпуска от поглед, се опита да измъкне запалката със зъби, натисна спусъка на автомата. Французинът се строполи назад по гръб, а бомбата се търколи на земята. Християн се хвърли към нея, грабна я и я запрати в гората. После приклекна зад барикадата до мъртвеца и зачака експлозията, но нищо не последва. Очевидно войникът не беше успял да изтегли цялата запалка.
— Всичко е наред — извика Християн, като ставаше. — Химлер, елате тука.
Чупейки клоните пред себе си, Химлер и неговите войници се спуснаха на шосето. Християн продължаваше да разглежда убития. Бранд вече бе фотографирал трупа: снимки на убити французи все още бяха рядкост в Берлин.
„Ето че убих човек! — помисли си Християн. — Но не изпитвам нищо особено.“
— Какво ще кажете на това, а? — тържествуващо възкликна Химлер. — Ето как трябва да се воюва! Готов съм да се обзаложа, че за такова нещо могат да ти дадат и Железния кръст!
— О, млъкни за бога! — рече Християн.
Той повдигна убития и го довлече до канавката. После заповяда на войниците да разрушат барикадата, а сам заедно с Бранд се отправи към гората, където лежеше Краус.
Когато двамата донесоха Краус на шосето, Химлер и хората му бяха вече разбили по-голямата част от барикадата. Убития в гъсталака французин оставиха да лежи там, където беше паднал. Християн бе станал много нетърпелив и искаше час по-скоро да продължи напред — нека други след него отдадат последни почести на падналия неприятел.
Той внимателно отпусна Краус на земята. Силезиецът изглеждаше съвсем млад и пълен със сили; на устните му все още личаха червени петна от череши, като на малко момче, което гузно излиза от килера, където е изгребало буркана със сладко. „Ето — помисли си Християн, загледан в едрия простодушен младеж, който така заразително се кискаше на неговите шеги, — ето, ти уби своя французин!…“ В Париж той щеше да пише на бащата на Краус как е загинал синът му. „Безстрашен и жизнерадостен — ще пише, синът ви посрещна гордо смъртта като истински германски войник.“ Християн поклати глава. Не, трябваше да измисли нещо по-умно. Това приличаше на ония идиотски писма от миналата война, които — нямаше защо да се крие — предизвикваха сега само усмивка. Нещо по-оригинално се полагаше на Краус, нещо по-лично: „Неговите устни все още бяха изцапани с череши, когато го погребахме. Той постоянно се смееше на моите шеги и падна сразен само защото проявяваше пламенна храброст…“ Не, и това не можеше да се каже. Но така или иначе, налагаше се да напише нещо.
Чувайки, че двете коли се приближават бавно по шосето, Християн се отвърна от Краус и със самодоволна, леко презрителна усмивка отправи поглед към тях.
— Хайде, мили дами! — извика той. — Не се плашете, мишките вече избягаха от стаята.
Колите ускориха ход и след минута се спряха пред барикадата с незагасени мотори. В една от тях беше и шофьорът на Християн. Тяхната машина била извадена от строя — доложи той, — моторът бил превърнат на решето, а гумите били надупчени… Зачервеното лице на шофьора, кратките му несвързани фрази и тежкото му дишане издаваха ясно голямото му вълнение, което всъщност не беше оправдано, защото през време на престрелката той бе лежал в безопасност в канавката. Християн разбра, че тоя човек, който се беше държал спокойно през цялата акция, се беше изплашил и загубил самообладание сега, когато всичко бе свършено.