Той продължи да щрака бързо и скоро завърши снимките си.
— Това е всичко!
Християн даде шоколада на децата. Те не казаха нищо, само вдигнаха замислените си очи към него и като тикнаха подаръка в джобовете си, се отдалечиха ръка за ръка, провирайки се сред стоманените машини, войнишките обуща и прикладите на карабините.
На площада изпълзя бавно бронирана кола, следвана от три разузнавателни машини, и се спря близо до войниците на Дистл. Когато откри, че това е лейтенантът, Християн изпита леко съжаление. Неговото време като командир беше минало. Той отдаде чест и в отговор лейтенантът му козирува. Наистина никой не умееше да козирува така хубаво, както лейтенантът! Вдигнеше ли ръка към фуражката си, на човек му се струваше, че чува звън на мечове и дрънкане на шпори чак от дните на битките на Ахил и Аякс до днес. Дори и сега, след дългия поход от Германия, всичко у него блестеше и изглеждаше безупречно, сякаш се връщаше от последните си изпити в Шпандау, стиснал диплома в облечените си в бели ръкавици ръце. Християн не обичаше лейтенанта и винаги се чувстваше неловко пред лицето на такова изумително съвършенство. Лейтенантът беше много млад — двадесет и три, двадесет и четири годишен, — но когато поглеждаше надменно наоколо със своите студени и властни светлосиви очи, всички сякаш се превръщаха в жалки некадърни бюрократи. Малцина можеха да накарат Християн да се чувства непълноценен и лейтенант Харденбург беше именно един от тези малцина.
Харденбург енергично скочи от колата. Застанал в положение „мирно“, Християн си преповтаряше бързо думите на своя доклад, внезапно обхванат — за кой ли път вече? — от чувството, че е виновен за всичко, което се бе случило в гората, от съзнанието, че бяха попаднали в капана поради неговата непростима нехайност.
— Да, подофицер? — Лейтенантът говореше с рязък и нетърпелив тон, тон, с който навярно би говорил самият Бисмарк в някое военно училище. Харденбург не поглеждаше настрани. Старинните къщи на Париж не представляваха никакъв интерес за него. Той се държеше така, като че ли се намираше на огромен гол учебен плац край Кьонигсберг, а не в сърцето на френската столица, която не познаваше вражеска окупация от 1871 година до днес. „Какъв рядко противен характер — намръщи се Християн — и какъв ценен човек за армията!“
— В десет часа сутринта — започна Християн — по пътя Мо — Париж влязохме в допир с неприятеля. Укрит зад умело маскирана барикада, той откри огън по нашата предна кола. Заедно с деветимата войници, които се намираха под моя команда, встъпих в бой. Унищожихме двама противникови войници, прогонихме останалите от позициите им и разрушихме самата барикада.
За момент Християн се поколеба.
— Продължавайте рече лейтенантът, без да повиши глас.
— Ние също дадохме жертви — добави Християн, мислейки си: „Ето, сега започват неприятностите!“ — В схватката падна убит ефрейторът Краус.
— Ефрейторът Краус? А изпълни ли ефрейторът своя войнишки дълг?
— Да, господин лейтенант. — Християн си спомни тромавия младеж, който тичаше из гората и крещеше като луд: „Улучих, улучих го!“ — Още с първия изстрел той уби един от неприятелските войници.
— Отлично! — заяви лейтенантът. По неговото лице плъзна студена усмивка, сбръчквайки за миг дългия му извит нос. — Отлично!
„Той е просто възхитен!“ — изненада се Християн.
— Аз съм уверен — каза лейтенантът, — че ефрейторът Краус ще бъде посмъртно награден с орден.
— Господин лейтенант — рече Християн, — аз мисля да пиша на баща му.
— Не — отвърна лейтенантът. — Това не е ваша работа. Това влиза в задълженията на ротния командир капитан Мюлер. Аз ще му съобщя необходимите факти. Известието трябва да се съчини умело, с подходящите изрази. Капитан Мюлер знае как става това.
„Във военното училище навярно имат курс по предмет «Писма до роднините» — един час седмично!“ — иронично си помисли Християн.
— Подофицер Дистл — продължи лейтенантът, аз съм доволен от вас и от вашите хора.
— Ще се старая, господин лейтенант — каза Християн, обхванат от някакво глупаво задоволство.
Бранд пристъпи напред и отдаде чест. Лейтенантът му отвърна хладно.
Той не обичаше Бранд, който дори по външност не приличаше на войник. Лейтенантът не криеше отношението си към ония, които се сражаваха с фотоапарати вместо с карабини. Но нареждането на командването да се оказва всякаква подкрепа на военните фотографи беше съвсем ясно и не можеше да се пренебрегва.