— Да, господин лейтенант — обади се Химлер. Той беше съвсем трезвен и слушаше лейтенанта с лукава усмивка.
— Химлер! Подофицер Химлер! Къде е моята девойка? Искам една френска девойка.
— Мадам обещава, че вашето момиче ще дойде до десетина минути.
— Да, аз ги презирам — промърмори лейтенантът, като отпи от шампанското си. Ръката му леко трепереше и по брадичката му се разля вино. — Презирам всички французи.
В стаята влязоха две момичета. Едната беше пълна, едра блондинка с широка непринудена усмивка… Другата — дребна, стройна и, мургава — имаше печално лице арабски тип, силно гримирано, с ярко начервени устни.
— Ето ги и тях! — ласкаво каза мадам. — Ето ги моите пиленца. — Тя одобрително потупа блондинката по гърба, сякаш беше търговец на коне. — Това е Жанет. Подходящ тип, нали? Уверена съм, че Жанет ще има голям успех сред немците в Париж.
— Аз ще взема оная. — Лейтенантът стана, изпъчи гърди и посочи девойката с арабското лице. Тя го погледна с професионално-загадъчна усмивка, пристъпи към него и го улови под ръка.
Химлер, който досега наблюдаваше с интерес мургавата, веднага отстъпи на своя старши по чин и прегърна блондинката.
— Е, милинка — обърна се той към нея, — какво ще кажеш за един красив и здрав немски войник?
— Има ли тук подходящо помещение? — попита Харденбург на немски. — Бранд, преведете!
Бранд преведе. Мургавата девойка се усмихна на всички и церемониално изведе лейтенанта.
— А сега — рече Химлер, притискайки се още по-плътно към блондинката, сега е мой ред. Надявам се, момчета, че няма да възразите…
— Не, не — успокои го Християн. — И няма защо да бързаш.
Химлер се усмихна широко.
— Знаеш ли, миличка — обърна се той на своя ужасен френски език към блондинката и я поведе към вратата, — твоята рокля много ми допада.
Мадам постави на масата нова бутилка шампанско, извини се и излезе. Християн и Бранд останаха сами в осветения в оранжево бар, обзаведен също с претенции за мавритански стил, загледани мълчаливо в поставената в кофичка с лед бутилка.
Християн отвори бутилката и неволно подскочи, когато тапата изхвръкна със звук, подобен на изстрел, и студеното разпенено шампанско потече по ръката му.
— Посещавал ли си друг път подобни заведения? — попита накрая Бранд.
— Не.
— Войната — каза Бранд — носи големи промени в живота на човека.
— Така е — съгласи се Християн.
— Иска ли ти се едно момиче? — запита Бранд.
— Не особено.
— А какво, би сторил, ако двамата с лейтенанта харесате едно и също момиче? — поиска да узнае Бранд.
Християн замислено отпи от чашата си.
— На този въпрос не желая да ти отговоря — рече той.
— Да, и аз не бих отговорил — съгласи се Бранд, играейки си със столчето на чашата. И след малко попита: — Как се чувстваш?
— Не знам призна Християн. — Някак си странно. Да, малко странно.
— А на мен ми е нещо тъжно — продума Бранд. — Много тъжно. Как се изрази лейтенантът?
— Днес е зората на новата ера.
— На мен ми е много тъжно в зората на тая нова ера. — Бранд напълни отново чашата си. — Знаеш ли, че преди десет месеца аз едва не взех френско поданство?
— Така ли? — рече Християн.
— Във Франция съм живял с малки прекъсвания около десетина години. Някой ден ще отидем с теб на едно място на нормандското крайбрежие, където прекарвах лятото. Работех от сутрин до вечер и създавах по трийсет-четирийсет табла на сезон. Добих даже известно име в тая страна. Някога ще те заведа в галерията, където излагаха моите платна. Може би там още има останали някои — ще ги видиш.
— С голямо удоволствие — учтиво рече Християн.
— Разбира се, в Германия не можех да покажа тия картини. Аз бях привърженик на абстрактната субективистична школа, както я наричат. Нацистите смятат тая школа за декадентска. — Бранд сви рамене. — Навярно аз наистина съм малко декадент. Разбира се, не такъв като лейтенанта, но все пак декадент. А ти?