— Погледни! — възкликна Бранд, като се спря и посочи нещо.
Християн се вгледа натам, където сочеше фотографът, и видя обляната в лунна светлина стена на някаква църква, на която неизвестна ръка беше написала едро с тебешир! „1918“. Християн примига и поклати глава. Той чувстваше, че тая цифра има някакво значение, но в момента не можеше да се сети какво.
— Хиляда деветстотин и осемнайсета година — продума Бранд. — Да, те още помнят. Французите помнят!
Християн отново погледна към стената и изведнъж почувства някаква печал и умора. Беше станал още в четири часа сутринта, а денят се бе оказал много изтощителен. Пристъпи тежко до стената, вдигна ръка и започна бавно и старателно да трие с ръкав едрите, изписани с тебешир цифри.
Глава пета
Радиото заглушаваше всички останали звуци. Вън беше хубав, слънчев юнски ден и свежа зеленина покриваше хълмовете на Пенсилвания, но Майкъл почти не излизаше от облепения с тапети салон, обзаведен с мебели в колониален стил, и слушаше внимателно последните съобщения, които малкият апарат повтаряше неуморно през няколко минути. Навсякъде около него се търкаляха вестници. От време на време в стаята влизаше Лора и с шумна мъченическа въздишка се заемаше да ги събира от пода, диплейки ги старателно на купчинка. Но Майкъл почти не я забелязваше. Наведен над радиоприемника, той въртеше бутона, заслушан в гласа на говорителите — сочен, сладникав, любезен и театрален, — който повтаряше неспирно: „Купете препарата «Лайф бой», защото само той премахва неприятния телесен дъх!“, „Две чаени лъжички в чаша вода преди закуска — и вие ще се чувствате превъзходно!“; „Твърди се, че Париж няма да бъде отбраняван. Немското върховно командване пази мълчание за положението на своите ударни части, които не срещат почти никаква съпротива при допир с разлагащата се френска армия.“
— Обещахме на Тони, че днес следобед ще играем бадминтон — каза кротко Лора от прага на вратата.
Майкъл продължи да стои надвесен мълчаливо над радиоприемника.
— Майкъл! — извика Лора.
— Да? — Той дори не се обърна.
— Разбираш ли — бадминтон, Тони…
— Е, та какво? — От напрежение Майкъл беше смръщил чело, опитвайки се да слуша едновременно и Лора, и говорителя.
— Но мрежата още не е обтегната.
— Ще я обтегна, после.
— Кога после?
— За бога, Лора кипна Майкъл. — Казах — после.
— До гуша ми дойде от това твое „после“ — с леден тон рече Лора и в очите й се появиха сълзи.
— Ще престанеш ли най-сетне?
— А ти ще престанеш ли да ми крещиш? — Сълзите потекоха вече свободно по лицето й и Майкъл му стана мъчно за нея. Те бяха замислили тая своего рода отпуска вън от града, през която — макар че за това не бе казано нито дума — се надяваха да възстановят нещо от предишната си привързаност и обич, загубени през неспокойните години след тяхната женитба. Договорът на Лора с филмовата къща беше изтекъл, но дирекцията бе отказала да го поднови, а по някакви необясними причини тя не беше успяла да си осигури друг ангажимент. Привидно Лора беше спокойна, весела и не се оплакваше, но Майкъл знаеше колко тежко й се бе отразил тоя удар и бе решил да се държи много внимателно и мило с нея през месеца, който щяха да прекарат във вилата на един свой приятел. Те бяха тук едва от седмица, но тая седмица се бе оказала ужасна. Майкъл по цели дни слушаше радиото, а нощем не можеше да спи. Разстроен, със зачервени очи, той скиташе мрачно из долния етаж или се мъчеше да чете, забравяше да се обръсне и не се сещаше да помогне на жена си да поддържа в порядък тая очарователна къщичка, която бяха оставили на тяхно разположение.
— Прости ми, мила. — Той прегърна Лора и я целуна. Тя му се усмихна през сълзи.
— Много ми е неприятно да ти досаждам така — отвърна тя, — но ти знаеш, че има неща, които просто не могат да се пренебрегват.
— Разбира се — съгласи се Майкъл.
— Ето на, сега си много добричък — засмя се тя. — Толкова съм щастлива, когато си добър!
Майкъл също се засмя, макар че все още изпитваше известно раздразнение.
— А сега трябва да заплатиш, задето си така мил с мене — продължи Лора, притисната до гърдите му.
— И какво искаш да направя? — попита Майкъл.
— Остави тоя смирен тон — рече Лора. — Не мога да търпя, когато говориш с такъв тон.
— Какво все пак искаш от мене? — попита той, вслушвайки се в собствения си глас, учуден, че все още може да говори така учтиво и мило.