— Най-напред — рече Лора — спри това проклето радио.
Майкъл отвори уста да протестира, но не каза нищо. В тоя момент говорителят тъкмо съобщаваше: „Положението остава все още неизяснено, но англичаните, изглежда, са успели да изтеглят по-голямата част от армията си. Очаква се, че в най-скоро време Вейган ще развие своята контраофанзива.“
— Майкъл, мили! — напомни му Лора.
Майкъл загаси радиото.
— Ето рече той. — За теб съм готов на всичко.
— Благодаря. — В блестящите усмихнати очи на Лора нямаше вече нито една сълза. — А сега още една молба.
— Какво още?
— Иди да се избръснеш.
Майкъл въздъхна и прекара ръка по брадата си.
— Наистина ли се налага?
— Имаш вид на човек, който току-що излиза от нощен приют на Трето авеню.
— Добре, може би имаш право.
— И сигурно ще се почувстваш много по-добре — добави Лора, като събираше разпръснатите около стола вестници.
— Сигурно — отвърна той и машинално посегна към бутона на радиоприемника.
— Моля ти се, остави да си отдъхнем поне един час! — рече настойчиво Лора, закривайки с ръка скалата на апарата. — Един час поне. Иначе съвсем ще полудея. Непрекъснато предават все едно и също нещо.
— Лора, мила, това е най-решителната седмица в нашия живот.
— Дори и да е така, защо трябва да стигаме до лудост? — с неумолима логика възрази Лора. — Това няма да помогне на французите, нали? И след като се обръснеш, не забравяй да сложиш мрежата за бадминтона.
— Добре — сви рамене Майкъл. Тя го целуна по страната и прекара пръсти през косата му. Майкъл се отправи на горния етаж.
Докато се бръснеше, той чу как пристигат първите гости. От градината долитаха гласове, заглушавани на моменти от шуртенето на водата във фонтана. Отдалече тия женски гласове звучаха нежно и мелодично. Лора бе поканила две свои бивши учителки французойки, които преподаваха в близкото училище за девойки и които винаги се бяха държали много добре с нея. Слушайки тия французойки, Майкъл реши, че тяхната мека и напевна интонация е много по-приятна за ухото от самоуверената звънка реч на американските жени. „Ето едно заключение — помисли си той усмихнат, — което не бих се решил да изкажа гласно!“
Майкъл се поряза, погледна ядосано малката кървяща раничка под брадичката си и отново се почувства обхванат от досада и безпокойство.
От голямото дърво в дъното на градината долетя грак на врани. Цяло ято беше свило в него гнезда, и от време на време заглушаваше с острия си крясък всички други звуци в околността.
Майкъл слезе долу на пръсти, промъкна се предпазливо в дневната и пусна тихо радиото, но улови само музикална програма. Някаква жена пееше: „Аз си нямам нищо, но и то е предостатъчно за мене.“ По другата станция предаваха увертюрата на „Танхойзер“. Приемникът беше слаб и хващаше само две станции. Майкъл го изключи и отиде в градината, за да посрещне гостите.
Джонсън, в жълта тенисна фланелка на кафяви райета, беше вече тука. Той бе довел едно високо хубаво момиче със сериозно и интелигентно лице. Ръкувайки се с него, Майкъл си каза: „Интересно, къде е днес жената на Джонсън?“
— Мис Маргарет Фримантл — представи му Лора непознатата. Мис Фримантл се усмихна сдържано, а Майкъл си помисли горчиво: „Дявол да го вземе тоя Джонсън! Къде ли намира такива хубави жени?“
После стисна ръцете на двете изящни сестри французойки. Те бяха облечени в елегантни черни рокли, които очевидно някога са били на мода, макар че трудно можеше да се каже именно кога. И двете бяха надхвърлили петдесетте; и двете имаха вчесани назад блестящи, сякаш покрити с лак коси, бледи лица и удивително изящни, стройни крака. Те притежаваха безупречни изтънчени маниери, а дългите години в училището за девойки ги бяха научили да се отнасят към всичко с неизчерпаемо търпение. На Майкъл сестрите винаги се струваха като две същества, излезли от деветнадесетия век — учтиви, малко откъснати от реалния свят, с хубави маниери, — които в себе си осъждаха и епохата, и страната, където ги беше отвела съдбата. Днес, макар да личеше, че се бяха подготвили старателно за своето посещение, умело гримирайки страните и очите си, по техните лица се четеше някакво замислено и мъченическо изражение и те очевидно с усилие следяха оживения разговор.
Поглеждайки ги дискретно, Майкъл внезапно разбра какво значи да бъдеш французин в тоя ден, когато германците се намираха около Париж и градът, притаил дъх, се ослушва в нарастващия грохот на оръдията, а американските радиоговорители прекъсват джазовата музика и местните бюлетини, за да съобщават последните сведения от Европа, като произнасят отчетливо, но с американски акцент тъй познатите имена: Реймс, Суасон, Марна, Компиен…