„Ако бях по-деликатен — помисли си Майкъл — и имах малко повече такт, ако не бях такъв тромав и тъп вол, щях да ги отведа настрана и да намеря нужните утешителни думи.“ Но той знаеше, че ако се опита, ще каже нещо неподходящо, ще ги смути и те ще се почувстват още по-зле. Това бяха неща, на които никой не го беше учил. В Америка ги учеха на всичко освен на такт, на отзивчивост и на умение да се помогне на човека.
— Колкото и да не ми е приятно да говоря така — долетя до Майкъл мекият уверен глас на Джонсън, — аз смятам, че цялата тая история е една огромна измама.
— Какво, какво? — без да разбере, попита Майкъл. Джонсън седеше в изящна поза на тревата, вдигнал по момчешки колене, и се усмихваше на мис Фримантл с явното старание да й направи впечатление. Това ядоса Майкъл, още повече че Джонсън очевидно беше постигнал вече известен успех.
— Да, един заговор, и нищо друго — продължи Джонсън. — Никой не би могъл да ме увери, че двете най-могъщи армии в света внезапно са се разложили, ей тъй от само себе си. Всичко това е било уговорено предварително.
— С други думи, според теб французите нарочно предават Париж на германците, така ли? — възкликна Майкъл.
— Разбира се — отвърна Джонсън.
— Не сте ли чули нещо ново около Париж в последните предавания? — запита тихо по-младата сестра мис Булар.
— Не — отвърна Майкъл колкото можеше по-меко. — Нищо не съм чул.
Двете дами му кимнаха усмихнато, сякаш той им беше поднесъл по букет цветя.
— Градът ще падне — обади се пак Джонсън. — Помнете ми думите.
„За какво, дявол да го вземе, сме поканили тоя човек тука?“ — сърдито си помисли Майкъл.
— Сделката вече се изпълнява, — продължи Джонсън, — а всичко останало е само прикритие, чиято цел е да се измамят английският и френският народ. След две седмици германците ще влязат в Лондон, а един месец по-късно всички заедно ще нападнат Съветския съюз. — Последните думи, той произнесе почти гневно и победоносно.
— Смятам, че грешиш — упорито рече Майкъл. — Според мен това е невъзможно. Ще стане нещо, което ще промени събитията.
— Какво именно?
— Не знам. — Майкъл чувстваше, че навярно изглежда глупав в очите на мис Фримантл и тая мисъл го ядоса, но настоя на своето: — Казвам ти, ще стане нещо!
— Знаеш ли, това ми прилича на мистичната вяра, че татенцето ще прогони таласъма от детската стая — рече насмешливо Джонсън.
— Моля ви се — намеси се Лора, — нима трябва през цялото време да говорим все за тия неща? Струва ми се, че ние се събрахме да поиграем бадминтон, нали? Мис Фримантл, вие играете ли бадминтон?
— Да — отвърна гостенката и Майкъл машинално забеляза, че тя има тих, леко дрезгав глас.
— Кога най-после народите ще се пробудят? — възкликна с чувство Джонсън. — Кога ще намерят смелост да погледнат суровите факти в очите? Помислете само колко страни чакат своето освобождение! Етиопия, Китай, Испания, Австрия, Чехословакия, Полша…
„Как тъжно звучат всички тия имена! — помисли си Майкъл. — Хората ги повтарят толкова често, че вече почти не ни вълнуват.“
— Световната буржоазия е решила да укрепи здраво своята власт — продължи Джонсън и Майкъл неволно си спомни всички брошури, които беше чел по тоя въпрос, — и ето как именно ще стане това: няколко пушечни изстрела за заблуда на народа, няколко патриотични речи от двама-трима стари изкуфели генерали и — сделката е подписана, скрепена с печат и влиза в сила.
„Всъщност той може би има право — помисли си уморено Майкъл. — Навярно всичко онова, което казва, повече или по-малко отговаря на действителността и все пак само един самоубиец може да си позволи да му повярва. За да продължиш да живееш, трябва да си поне малко лековерен.“ Така или иначе за него беше твърде неприятно да слуша как Джонсън с важен вид изказва всички тия неща със своя хубав, култивиран и салонен глас — глас, който човек можеше да чуе на театрални премиери, в луксозни ресторанти и модни приеми. Майкъл се запита къде ли беше сега оня пиян ирландец, оня Париш, когото бе срещнал на новогодишната забава. Навярно и той би повторил много от онова, което говореше Джонсън. Всъщност твърденията на Джонсън повече или по-малко съвпадаха с линията на партията, но от устата на Париш те звучаха някак си по-убедително. Навярно той беше вече убит и сега лежеше с оголени в усмивка зъби, зарит някъде край брега на Ебро… „Във всеки случай каквото и да стане — помисли си злобно Майкъл, загледан в шоколаденокафявите спортни панталони и яркожълтата фланелка на Джонсън, — каквото и да стане, ти няма да загинеш от куршум. Това поне е сигурно!“