— Чуйте — обади се Лора, — страшно ми се иска да поиграем на бадминтон. Мили — тя докосна Майкъл по ръката, — коловете, мрежата и останалите принадлежности са на задната веранда.
Майкъл въздъхна и се надигна тежко от земята. Все пак може би Лора имаше право; днес беше по-добре да поиграят, вместо само да приказват.
— Аз ще ви помогна — предложи мис Фримантл, като стана и тръгна след него.
— Джонсън… — не устоя Майкъл на изкушението да ядоса накрая госта си — не ти ли е минавало през ума, че може би понякога грешиш?
— Разбира се — с достойнство отвърна Джонсън. — Но в тоя случай съм прав.
— И все пак човек трябва да има известна надежда.
Джонсън се засмя.
— Откъде черпиш надежда през тия дни? — попита той. — Можеш ли да отделиш малко и за мене?
— Да, мога.
— Но на какво впрочем се надяваш?
— Надявам се — отвърна Майкъл, — че Америка ще влезе във войната и… — В този момент той забеляза, че двете французойки го гледат с напрегнато внимание.
— Майкъл — обади се Лора нервно, — ракетите са там, зелената дървена кутия.
— Ти искаш и американците да участват в тая сделка, за да дадат на свой ред жертви? — иронично рече Джонсън.
— Ако това е необходимо.
— Ето нещо ново за тебе — забеляза Джонсън. — Та ти говориш като военноподпалвач!
— Тая мисъл ми дойде наум едва преди минута — рече хладно Майкъл, застанал над Джонсън, който седеше на земята.
— Разбрах — подхвърли Джонсън. — Ти четеш „Ню Йорк таймс“ и изгаряш от желание да спасиш цивилизацията такава, каквато ние я знаем, и прочие.
— Да, аз горя от желание да спася цивилизацията такава, каквато ние я знаем, и прочие.
— Стига вече — умолително каза Лора. — Не ставайте такива зли!
— Щом си толкова нетърпелив — продължи Джонсън, — защо не се запишеш доброволец в британската армия? Какво чакаш още?
— Може би ще се запиша — отсече Майкъл. — Може би наистина ще се запиша.
— О, не, не!
Майкъл се обърна изненадано. Беше мис Фримантл. Тя стоеше с ръка върху устата, сякаш това възклицание се беше изплъзнало от нея, въпреки волята й.
— Вие искахте да кажете нещо? — попита я той.
— Аз… не би трябвало… не искам да се меся — рече с жар младата жена, но вие не бива да твърдите, че сме длъжни да се бием.
„Комунистка! — с огорчение помисли Майкъл. — Очевидно Джонсън се е запознал с нея на някое събрание. А пък е толкова мила, просто да не допуснеш!“
— Предполагам — рече той гласно, — че ако Русия влезе във войната, вие ще промените мнението си.
— Не — отвърна девойката. — Това не би имало значение.
„Ето че пак сбърках! — каза си Майкъл. — Занапред ще трябва да избягвам такива блестящи прибързани заключения.“
— Войната не ще донесе на никого полза — продължи нерешително Фримантл — и никога не е носила. Тя носи само смърт за младежта. Всичките ми приятели и роднини… Може би аз съм егоистка, но… просто се ужасявам, когато хората говорят като вас. Аз бях в Европа и повечето хора разсъждаваха точно както разсъждавате и вие. Днес навярно мнозина от младежите, които познавах тогава, с които танцувах и се пързалях на ски… днес може би са трупове. И за какво? Те приказваха, спореха безкрайно, докато накрая стигнаха дотам, че бяха принудени да почнат да се избиват едни други. Простете ми — добави тя със сериозен израз. — Не исках да произнасям такава реч. Навярно това е просто едно глупаво, чисто женско отношение към събитията в света…
— Мис Булар — обърна се Майкъл към двете французойки, — какво е вашето отношение в случая като жени?
— О, Майкъл! — възкликна крайно раздразнено Лора.
— Нашето отношение… — отвърна тихо по-младата сестра със сдържан и учтив тон. — Боя се, че ние не сме в състояние да си позволим разкоша да избираме отношението си.
— Майкъл — обади се пак Лора, — за бога, върви да вземеш принадлежностите.