— Вие сте се родила в неподходяща епоха, мадам — каза Майкъл. — И вие, и аз.
Те бяха стигнали на задната веранда. Мис Фримантл взе мрежата и ракетите, Майкъл нарами двата кола и без да бързат, тръгнаха назад към градината. Тук в засенчената част на къщата, скрита от останалия свят от високите шумолящи клони на кленовете, той неочаквано изпита някакво неясно чувство на близост с младата жена.
— Знаете ли — рече Майкъл, — според мен трябва да се създаде нова политическа партия, способна да излекува всички злини в света.
— Много съм любопитна да чуя подробности около тая партия — каза мис Фримантл със сериозен тон.
— Това ще бъде партията на Абсолютната правда — продължи Майкъл. — Всеки път, когато възникне някакъв въпрос… какъвто и да било въпрос: Мюнхен… съдбата на децата, които не могат да боравят с дясната си ръка… свободата на Мадагаскар… цената на театралните билети в Ню Йорк… — във всички тия случай водачите на партията ще трябва да заявят точно онова, което мислят. С една дума, не както досега, когато се говори едно, а се мисли друго.
— Колко члена ще има вашата партия?
— Един. Аз.
— Нека бъдат поне двама.
— Влизате ли в нея?
— Ако ми разрешите — усмихнато отвърна Маргарет…
— Чудесно! — възкликна Майкъл. — Смятате ли, че партията ще бъде жизнеспособна?
— Разбира се, че не.
— И аз така предполагам — рече Майкъл. — Може би ще трябва да почакам още една-две години.
Бяха стигнали вече до ъгъла на къщата и Майкъл изпита внезапно раздразнение при мисълта, че се връщат отново сред всички тия познати и непознати хора, които със своите светски разговори щяха да откъснат девойката от него.
— Маргарет — продума той.
— Да? — Тя се спря и се обърна към него.
„Знае какво искам да й кажа — помисли си Майкъл. — Това е хубаво!“
— Маргарет, мога ли да ви видя в Ню Йорк?
Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. „Има лунички на носа си“ — забеляза той.
— Да — отвърна тя.
— Повече нищо няма да ви кажа, за сега — рече тихо Майкъл.
— Адреса и номера на телефона ще намерите в телефонния указател — добави тя.
Маргарет продължи напред с типичната си свободна походка; под хубавата й широка пола се очертаваха стройните й загорели крака. След миг тя стигна до ъгъла на къщата и изчезна зад него. Майкъл постоя за малко, като се опита да придаде на лицето си равнодушно изражение, и след това я последва в градината.
Бяха дошли нови гости — Тони, Морън и една млада жена в червени панталони и сламена шапка с огромна периферия.
Морън — висок и слаб, силно изгорял от слънцето млад мъж — беше облечен в тъмносиня риза, отворена при врата. Той се ръкува усмихнато с Майкъл и един кичур коса падна по момчешки над окото му.
„Дявол да го вземе, защо не мога да се държа като Морън? — запита се унило Майкъл, чувствайки как твърдо, по мъжки, гостът му стисна ръката. — Тия артисти!“
— Да — чу той собствения си глас, — спомням си, че се срещнахме на Нова година, когато Арни опита своя цирков номер с прозореца.
Тони изглеждаше твърде особен тоя ден. Когато Майкъл го представи на мис Фримантл, той едва се усмихна и седна прегърбен, сякаш страдаше от нещо; беше блед и неспокоен, а гладката му черна коса лежеше в безпорядък на високото му чело. Тони предаваше френска литература в Рутгерс. Беше италианец, но аскетичното му лице не беше толкова мургаво, колкото на съотечествениците му. Той бе съученик на Майкъл и беше много привързан към него. Говореше стеснително и тихо, на книжовен език; както се говори в библиотеки. Тони бе приятел със сестрите Булар и два-три пъти на седмица пиеше у тях чай, но днес те почти не се поглеждаха.
Майкъл се зае да постави едно от колчетата. Докато го забиваше в земята, чу как момичето в червените панталони казваше с висок предвзет глас:
— Тоя хотел е просто ужасен! На етаж само по една баня, леглата приличат на нарове, покривките са от някакъв невъзможен кретон и навсякъде гъмжи от буболечки. Колкото за цените…
Майкъл погледна към Маргарет и поклати насмешливо глава. Тя му се усмихна бегло и сведе очи. После той хвърли поглед към Лора и откри, че тя го наблюдава студено и враждебно. „Как успява да забележи всичко? — помисли си Майкъл изненадан. — Нищо не пропуска. Такъв талант заслужава да се употреби за по-полезни цели.“