— Неправилно поставяш колчето — смъмри го Лора. — Дървото ще пречи.
— Мълчи, моля ти се — отвърна Майкъл. — Зная какво правя.
Майкъл продължи работата си, без да обърне внимание на думите й.
Внезапно двете сестри Булар станаха и с отривисти еднакви движения започнаха да слагат ръкавиците си.
— Прекарахме чудесно — рече по-младата. — Благодарим ви много. За съжаление налага се да си тръгнем.
— Но вие току-що дойдохте! — възкликна Майкъл, прекъсвайки работата си.
— За нещастие сестра ми страда от ужасно главоболие — рече кратко французойката.
Сестрите започнаха да се сбогуват с гостите. Само на Тони не подадоха ръка и го отминаха, без да го удостоят дори с поглед, сякаш той не беше там. Тони ги изгледа странно, с тревожен и същевременно съчувствен поглед.
— Не се тревожете — рече той и вдигна старомодната си сламена шапка. — Не се притеснявайте. Вие можете да останете, аз ще си отида.
За момент настъпи неловко мълчание; всички избягваха да гледат към Тони и двете сестри.
— Много ни беше приятно да се запознаем с вас — обърна се хладно по-младата Булар към Морън. — Винаги сме се възхищавали от вашите филми.
— Благодаря — отвърна Морън с очарователна младежка усмивка. — Много мило от Ваша страна.
„Артисти!“ — помисли си отново Майкъл.
— Хайде, престанете! — извика Тони с пребледняло лице. — За бога, Елън, престанете да се държите така.
— Няма защо да ни изпращате до вратата — продължи по-младата мис Булар. — Ние знаем пътя.
— Смятам, че се налага едно малко обяснение — обади се Тони с разтреперан глас. — Човек не бива да се държи така с приятелите, си. — Той се обърна към Майкъл, който стоеше със смутен вид колчето за мрежата. — Всичко това е просто невероятно. Две жени, които познавам от години. Две жени, които всички досега смятаха за разумни и интелигентни… — В тоя момент сестрите се обърнаха към Тони със застинали от презрение и омраза лица. — Всичко това се дължи на войната, тая проклета война — продължи Тони. — Елън, Рашел, моля ви се, бъдете разумни! Не се отнасяйте с мене така. Та нима аз влизам в Париж, нима аз убивам французи? Аз съм американец, обичам Франция и ненавиждам Мусолини. Аз съм ваш приятел.
— Ние не желаем да говорим нито с вас, нито изобщо с каквито и да било италианци — отсече по-младата мис Булар. После тя улови сестра си за ръка и двете — толкова елегантни със своите ръкавици, летни шапки и колосани черни рокли — се поклониха леко на останалите и се отправиха към вратата в дъното на градината.
Откъм голямото дърво на петдесет ярда от гостите долетя острият и неприятен грак на враните.
— Да вървим, Тони — предложи Майкъл. — Ще ти дам да пийнеш нещо.
Без да каже нито дума, Тони със стиснати зъби последва домакина към къщата. Той все още държеше здраво в ръка сламената си шапка с панделка на ярки ивици.
Майкъл напълни две чаши с уиски и подаде едната на Тони. Разговорът в градината се беше подновил и въпреки шумния грак на враните Майкъл чу как Морън с възхищение възкликна: „Какви чудесни типове! Истински героини от френските филми от двайсет и пета година!“
Тони пиеше бавно уискито си, замислен и печален, без да изпуска старомодната си, корава сламена шапка. Майкъл изпита желание да го прегърне, както постъпваха събратята на Тони, когато преживяваха тежки минути, но просто не можа да се реши. Той включи радиото и отпи бавно голяма глътка от чашата си, докато лампите се нагряваха с неприятен пукот.
„… и вие можете да имате хубави белоснежни ръце“ — чу се мекият настойчив глас на говорителя. Но ето че в приемника нещо изпращя, последва кратка тишина и се обади някакъв друг глас хрипкав и леко развълнуван: „Току-що получихме следното извънредно съобщение: Узнава се, че германците са влезли в Париж. Градът не е бил отбраняван и не е пострадал. Чакайте допълнителни сведения на същата вълна.“
После се разнесоха мощни, почти без мелодия акорди на някаква лека класическа музика, изпълнявана на орган.
Тони се отпусна на стола и остави чашата си. Майкъл не откъсваше очи от апарата. Той никога не бе ходил в Париж — все не намираше нито време, нито средства да отиде в чужбина. Сега обаче, загледан в малката лакирана кутия, която трептеше от хрипкавия тревожен глас и звуците на органа, се опита да си представи как изглежда Париж през тоя следобед. Познатите на цял свят широки слънчеви улици; кафенетата, навярно безлюдни в тоя тревожен час; бляскавите монументални паметници, осветени от лятното слънце — символи на минали победи; и колоните от немски войници, маршируващи в крак, грохотът от чиито подковани обуща отеква вкъщите със спуснати капаци… „А може би тая картина е погрешна“ — каза си Майкъл. Колкото и да изглеждаше нелепо, човек просто не можеше да си представи немските войници по двойки и по тройки; те сигурно вървяха в стегнат походен ред, като дресирани животни. Но може би в тоя момент те се промъкваха страхливо из улиците с готови за стрелба пушки, загледани в закритите прозорци и готови да легнат на земята при най-малкия шум…