„Дявол да го вземе — помисли си горчиво Майкъл, — защо не отидох в Париж, когато имах възможност — през лятото на трийсет и шеста или пък миналата пролет? Отлагах, отлагах и ето какво се случи!“ Той си спомни книгите, които беше чел за Париж. Двадесета година, бурна и изпълнена със събития; бездомните, но все още весели и духовити емигранти из прочутите барове; хубавите момичета, ловките цинични млади мъже с чаша перно в едната ръка и акредитивни писма от американските банки в другата… Сега всичко това беше пометено от гъсеничните колела на танковете, а той никога не бе виждал Париж и навярно никога няма да го види.
Майкъл погледна към Тони. Той седеше вдигнал глава, със сълзи в очите. Тони бе живял две години в Париж и неведнъж бе говорил на Майкъл как ще прекарат отпуските си там: из малките ресторантчета, на плажа на Марна, в заведенията, които предлагаха превъзходни леки вина, сервирани в бутилки върху чистите дървени масички…
Майкъл усети, че очите му се насълзяват, но положи огромни усилия да не заплаче. „Сантименталност — помисли си той, — евтина, повърхностна сантименталност. Та аз никога не съм бил в Париж. За мен той е един от стотиците други градове“.
— Майкъл! — долетя гласът на Лора. — Майкъл! — повтори тя нетърпеливо и ядосано. — Майкъл!
Той допи уискито си. После погледна към Тони с намерение да му каже нещо, но размисли и тръгна бавно към градината. Джонсън, Морън, девойката, с която бе дошъл киноартистът, и мис Фримантл седяха с леко намръщени лица личеше, че разговорът не върви. Майкъл си помисли, че няма да има нищо против, ако си отидат.
— Мили Майкъл — Лора се приближи до него и го улови леко за ръката, ще играем ли това лято бадминтон, или ще трябва да чакаме до края на годината? — И след това добави тихо, с гняв: — Хайде! Дръж се учтиво и не забравяй, че имаш гости. Не оставяй цялата тежест върху мене.
Преди Майкъл да успее да отговори, тя се обърна и се усмихна на Джонсън.
Майкъл се отправи неохотно към второто колче, което се търкаляше на тревата.
— Не зная дали това представлява интерес за някой от вас — каза той, — но току-що чух, че Париж е паднал.
— Не може да бъде! — възкликна Морън. — Невероятно!
Мис Фримантл остана мълчалива. Майкъл забеляза, че тя само стисна ръцете си и се загледа в тях.
— Това беше неизбежно — намръщено рече Джонсън. — Всеки знаеше.
Майкъл вдигна колчето и се опита да го забие в земята.
— Не там, не там! — извика Лора с висок и раздразнен глас. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че мястото му не е там! — Тя изтича до Майкъл, грабна колчето и плесна силно с ракетата мъжа си по ръката. Той я погледна с безсмислен израз, застанал така, с разтворени ръце, сякаш още държеше колчето. „Та тя плаче! — изненадано помисли Майкъл. — За какво ли плаче, дявол да я вземе?“
— Тука! Ето къде трябва да се забие! — крещеше вече Лора, мушкайки възбудено колчето в земята.
Майкъл се приближи бързо до нея и се опита да измъкне колчето. Сам не знаеше защо върши това, но просто чувстваше, че не е в състояние да слуша повече крясъците на жена си и да я гледа как тика истерично колчето в земята.
— Не ми се меси в работата! — рече глупаво той. — И недей вика!
Лора го изгледа втренчено. Хубавичкото й миловидно лице се бе сгърчило от ненавист. Внезапно тя вдигна ръка и запрати ракетата към главата на мъжа си. Застанал неподвижно, Майкъл наблюдаваше мрачно как ракетата лети, както му се струваше, необикновено бавно към него, описвайки във въздуха бляскава дъга на фона на дърветата и живия плет в дъното на градината. В следващия момент той я видя как тупна глухо в краката му и едва тогава разбра, че го беше ударила над дясното око. Той почувства остра болка и усети, че от челото му бликна кръв, която потече към веждата му и оттам, топла и тъмна, закапа над окото му. Лора не се беше помръднала от мястото си, като го гледаше втренчено и злобно, без да престане да плаче.