Глава шеста
Ноа беше неспокоен. За първи път в живота си уреждаше забава и сега се стараеше да си спомни как изглеждаха тия забави във филмите и как ги описваха в книгите и списанията, които бе чел. Два пъти вече бе ходил в малката кухничка, за да провери дали не са се стопили трите дузини ледени кубчета, които с Роджър бяха купили от аптеката. От време на време поглеждаше часовника си с надежда, че Роджър и момичето му ще се върнат от Бруклин, преди да пристигнат гостите. Боеше се, че ще извърши някоя ужасна глупост тъкмо когато ще трябва да се държи, непринудено и спокойно.
Той живееше в Ню Йорк, недалеч от Ривърсайд Драйв, в съседство с Колумбийския университет, в една стая заедно с Роджър Кенън. Стаята беше голяма, с камина (която всъщност винаги отказваше да гори), а от прозореца на банята, ако човек се понаведеше, можеше да се зърне Хъдзън.
След смъртта на баща си Ноа известно време се бе скитал безцелно из страната. Той винаги бе искал да види Ню Йорк. И понеже нямаше връзки в никой друг град, потърси работа тук и само два дена след като пристигна, си намери служба, а след известно време се запозна с Роджър в градската библиотека на Пето авеню.
Сега Ноа трудно можеше да повярва, че е имало време, когато не е познавал Роджър — време, когато по цели дни е бродил из улиците, без да размени с някого дума, без приятели и без някоя жена да спре поглед на него; време, когато всички улици са му били чужди и часовете са текли монотонни и сиви.
Спомняше си как бе стоял унесено пред библиотечните рафтове, загледан в редицата книги с потъмняла подвързия. Протягайки ръка за една книга — той още я помнеше; една творба от Кийтс, — Ноа бе блъснал човека до себе си и се бе извинил. После двамата се заговориха и излязоха заедно на улицата в дъжда, продължавайки разговора си. Роджър го покани в един бар на Шесто авеню, където изпиха по две бири, и преди да се разделят, се уговориха да вечерят заедно на другия ден.
Ноа никога не бе имал истински приятели. През скитническите дни на своето неспокойно детство, когато живееше по няколко месеца ту на едно, ту на друго място сред равнодушни и студени хора, той не се бе привързал към никого, а мъчителната му стеснителност, подсилена от убеждението, че е скучно и необщително дете, го бе направила още по-затворен. Роджър беше с пет години по-възрастен от Ноа; висок и слаб, с изящна глава и късо подстригана черна коса, той притежаваше оня самоуверен и небрежен маниер, който е присъщ на възпитаниците на по-добрите колежи и на който Ноа завиждаше с цялото си сърце. Всъщност Роджър не бе учил в колеж, но беше от тия хора, които сякаш се раждат с непоколебима увереност себе си. Той гледаше на целия свят с някаква хладна снизходителна насмешливост, на която Ноа се мъчеше с отчаяни усилия да подражава.
Не знаеше какво намира у него Роджър, но той действително му симпатизираше. Може би всъщност Роджър го бе просто съжалил, виждайки в негово лице един самотник в големия град — бедно облечен, несръчен, нерешителен и болезнено стеснителен младеж. Във всеки случай след две-три срещи на чашка в отвратителните барове, които, изглежда, бяха особено скъпи на Роджър, и след няколко обеда в евтини италиански ресторанчета, Роджър с характерния си спокоен и малко небрежен тон го запита:
— Доволен ли си от квартирата си?
— Не особено — откровено отвърна Ноа. Той живееше в една жилищна сграда на 28-а улица, в малък и мрачен сутерен с влажни стени и гъмжащ от всевъзможни буболечки, над който почти непрекъснато бучаха канализационните тръби.
— Аз разполагам с голяма стая с две легла — добави Роджър. — Премести се, ако искаш, при мен. Само трябва да знаеш, че обичам от време на време да свиря посред нощ на пиано.
Благодарен и изненадан, че в тоя шумен многолюден град се е намери човек, който смята, че би имал някаква полза да дружи с него, Ноа се премести веднага в голямата разхвърляна стая близо до реката. В лицето на Роджър той откри едва ли не оня въображаем приятел, когото самотните деца си измислят през дългите нощи. Роджър се държеше непринудено дружелюбно и учтиво. Той не изискваше от никого нищо и очевидно изпитваше удоволствие да се занимава от време на време по своя безцеремонен и непретенциозен начин с възпитанието на по-младия си приятел. Разговаряше непринудено с Ноа, като прескачаше от тема на тема, говорейки за книги, музика, живопис, политика и жени. Той беше ходил във Франция и Италия и говореше за техните древни и очарователни градове и градчета лениво, с рязък новоанглийски акцент по начин, който ги правеше някак си близки и познати на слушателя. Обичаше да говори — със суха ирония — и за Британската империя, и демокрацията в Съединените щати, за съвременната поезия и балет, за филмите и войната. Роджър, изглежда, нямаше никакви определени стремежи. От време на време работеше, без да се пресилва, в някаква рекламна фирма. Не държеше много на парите и не се привързваше за дълго към приятелките си, към които се отнасяше с леко отегчение, без да изпитва някакви по-дълбоки чувства. Обличаше се с небрежна елегантност, а по устните му почти винаги играеше леко иронична, но сдържана усмивка. С една дума, беше един от ония редки за съвременна Америка хора, които имат свой собствен индивидуален облик.