Роджър и Ноа обичаха да ходят край Хъдзън и из университетското градче. Чрез свои познати Роджър бе намерил на приятеля си хубава служба: завеждащ спортното игрище на един голям жилищен блок в Ийст Сайд. Ноа печелеше по тридесет и шест долара на седмица — повече от когато и да било преди. Често двамата се разхождаха бавно до късна вечер из пустите улици около брега на реката, зад която се очертаваха хълмовете на Джърси; Ноа вървеше бавно, загледан в светлините на параходчетата долу по реката, и като човек, който неочаквано открива някакъв чуден и нов свят, жадно и възторжено слушаше своя приятел. „Край Антиб — разправяше Роджър — живееше един разпопен свещеник, който всеки следобед ходеше в кафенето на хълма, поръчваше си кварта уиски и превеждаше Бодлер…“; „Лошото на нашите американки е, че ако не могат да свирят в семейството си първа цигулка, веднага се развеждат. Това се обяснява с факта, че в Америка придават прекомерно голямо значение на целомъдрието. Ако жената си дава вид, че е вярна на мъжа си, смята, че има право да го държи под чехъл. В Европа не е така. Там всички знаят, че няма целомъдрени хора и затова проявяват по-голяма търпимост. Изневярата е нещо като твърда валута в отношенията между половете. Съществува твърд курс на обмяна и когато отидеш на покупки, предварително знаеш какво ще платиш. Лично аз предпочитам покорните жени. Всички момичета, които познавам, твърдят, че имам феодално отношение към жените и може би са прави. Но аз предпочитам жената да се подчинява на мен, а не аз на нея. Друг избор няма и понеже не бързам, рано или късно ще си намеря съпруга по мой вкус…“
Крачейки редом с Роджър, Ноа си казваше, че не би могъл дори да мечтае за по-хубав живот. Беше млад, чувстваше се като у дома си из улиците на Ню Йорк, имаше приятна работа и слагаше в джоба си по тридесет и шест долара на седмица; живееше в стая, претъпкана с книги, от която с малко усилие човек можеше да види реката, и имаше, един културен, възпитан и пълен с всестранни познания другар. Единственото нещо, което му липсваше, беше приятелка, а Роджър бе решил да уреди и този въпрос. Тъкмо затова бяха устроили и тая забава!
Роджър със смях се бе ровил цяла вечер из своя стар бележник с адреси, търсейки подходяща кандидатка за Ноа. И ето днес щяха да дойдат шест бивши негови приятелки, без да се смята момичето, което той щеше да доведе лично. Разбира се, на забавата щеше да има и други мъже, но Роджър умишлено беше избрал или грозни, или скучни хора, които не биха представлявали опасна конкуренция за приятеля му. Оглеждайки затоплената, приятно осветена стая, цветята във вазите, гравюрата от Брак на стената, бутилките и чашите, които блестяха като на истински аристократичен прием, Ноа с примряло от вълнение сърце си повтаряше умилено, че тая вечер най-после ще си намери приятелка.
Той чу как ключът на вратата се обърна и се усмихна щастливо — беше избавен от мъчителната необходимост да посрещне първите гости самичък. Това беше наистина Роджър с приятелката си. Ноа пое палтото й и успя да го закачи благополучно, без да се препъне или да изкълчи ръката на гостенката. Той се усмихна на себе си, когато от антрето чу момичето да казва на Роджър: „Каква очарователна стаичка! Според мен тука не е стъпвал женски крак от двеста години.“
Ноа се върна в стаята. Приятелят му беше отишъл в кухничката за лед, а девойката, с гръб към него, разглеждаше картината на стената. Иззад паравана долиташе тихият носов глас на Роджър, който непрекъснато повтаряше една и съща песничка: