Ноа наблюдаваше девойката с безпомощен и страдалчески поглед. Без сам да знае защо, той почувства, че започва да я мрази. Едва преди час — в осем часа — той беше щастлив, изпълнен с увереност и надежди човек, имаше свой приятел, дом, работа, неопетнено минало и бляскаво бъдеще. А в девет беше вече беглец, затънал в бездънно тресавище; краката му кървят, чува се вече лаят на кучета, които го преследват, и името му се намира в списъка на най-големите престъпници в страната. А виновницата за всичко това стои целомъдрено пред него с такъв спокоен вид, сякаш не бе сторила нищо, не знаеше нищо и не отгатваше нищо! Една малка, скромна провинциалистка, която — видите ли — не се стеснява да стенографира, седнала преспокойно върху коленете на собственика на завода за полиграфически съоръжения недалеч от Канал Стрийт!
— „… и рухнаха тогава стените…“ — Гласът на Роджър и мощните акорди на старото пиано до стената изпълниха сякаш цялата стая.
Ноа ужасен обърна гръб на девойката. В стаята имаше още шест млади жени — жени с бяла кожа и блестящи коси, с мека плът и приятни топли гласове… Те бяха доведени тук, за да може самият той да си избере една от тях, и ето сега всички тия жени му се усмихваха предизвикателно и мило. Какво обаче представляваха за него те? Съвсем нищо! Все едно, че бяха шест манекена на витрина, шест цифри на книга, шест дръжки за врата. Такова нещо можеше да се случи само с него. Да, целият му живот беше такъв — безсмислен, трагичен и същевременно комичен.
„Не — реши Ноа, — аз съм длъжен да я изтръгна от сърцето си, дори ако това ме сломи и унищожи, дори ако никога в живота си не докосна жена!“ Той не можеше да остане по-дълго в една стая с девойката. Отиде до гардероба, в който неговите дрехи висяха редом с тия на Роджър, посегна за шапката си. Ще излезе от къщи и ще скита, докато забавата свърши, веселите гости се разотидат, пианото млъкне, а мис Плаумън се намери под крилата на своята леличка, там зад моста в Бруклин. Неговата шапка лежеше на рафта заедно със старата, елегантно смачкана кафява шапка на Роджър, на която той хвърли виновен и същевременно умилен поглед. За щастие повечето от гостите стояха около пианото и Ноа се добра незабелязано до вратата. На Роджър щеше да се извини някак си по-късно. Но мис Плаумън го забеляза. Седнала с лице към вратата, тя разговаряше с едно от момичетата и го видя тъкмо когато той й хвърляше от прага прощален и пълен с отчаяние поглед. По лицето на девойката се изписа недоумение, тя стана и се отправи към него. Шумоленето на роклята и прозвуча в ушите му като артилерийска стрелба.
— Къде така? — попита тя.
— Ние… ние… — запелтечи Ноа, проклинайки вързания си език. — Трябва ни още малко сода и аз отивам…
— И аз ще дойда с вас.
„Не! — искаше да извика Ноа. — Останете! Не мърдайте!“ Обаче не каза нищо, наблюдавайки я мълчаливо, докато тя слагаше палтото и шапката си. Това бе една проста шапка, която не й отиваше и той усети, че сърцето му прелива от гореща вълна на съчувствие и нежност към нея — толкова млада и бедна. Девойката отиде до седналия пред пианото Роджър, наведе се към него, опирайки се на рамото му, и му прошепна нещо. „Ето — помисли си мрачно Ноа, — сега всичко ще се разкрие. Всичко е свършено!“ Той едва се сдържа да не хукне вън в тъмната нощ. Обаче в тоя момент Роджър се обърна и му помаха усмихнато с едната си ръка докато с другата продължаваше да свири басовата партия. Девойката отново прекоси стаята с типичната си непринудена походка и се приближи до Ноа.
— Аз казах на Роджър — рече тя.
„Казала била на Роджър! Но какво именно? Да се пази от хора, които не познава добре? Никого да не съжалява, никога да не бъде великодушен и да изтръгва любовта от своето сърце като плевел от градина?“
— Вземете си палтото — посъветва го тя. — Когато дойдохме, валеше дъжд.
С подкосени крака Ноа се отправи мълчаливо към гардероба и си взе палтото. Девойката го чакаше на прага. Двамата влязоха в тъмното антре и затвориха зад себе си вратата. Бавно, почти докосвайки рамене, те слязоха по стълбата и се намериха на мокрия тротоар, сподирени от песните и смеха в стаята, които се чуваха вече съвсем слабо.
— А сега накъде? — попита девойката, когато застанаха нерешително с гръб към затворената външна врата на къщата.
— Как накъде? — объркано възкликна Ноа: