Выбрать главу

— О… — усмихна се снизходително Ноа. — Върмонт…

— А в кои градове сте ходили вие? — поиска да узнае тя.

— В Чикаго — отвърна Ноа, — в Лос Анджелис, Сан Франциско… къде ли не. — Той махна небрежно с ръка, с вид на човек, видял целия свят, които дава да се разбере, че е споменал само първите дошли му наум градове и че ако реши да изброи целия списък, без съмнение ще включи и Париж, и Будапеща и Виена.

— Все пак трябва да призная — продължи Ноа, — че в Ню Йорк има хубави жени. Да, доста привлекателни. Макар че се обличат твърде предизвикателно. („Ето — със задоволство си помисли той, поглеждайки тревожно към момичето, — ето че пак добре го казах!“) — Разбира се, американките са най-интересни, когато са млади. Минат ли години… — Той отново се опита да повдигне небрежно рамене и отново успя. — Лично аз предпочитам европейките, които наближават зрялата си възраст. Те са особено интересни в ония години, в които нашите американки се превръщат в дебели фурии, готови по цял ден да играят на бридж. — Той я погледна малко смутено, но изражението на девойката не се бе променило. Тя беше откършила едно клонче от някакъв храст и сега го влачеше разсеяно по каменния парапет, сякаш размишляваше над думите му. — На тая възраст европейките вече знаят как да се отнасят с мъжете — продължи Ноа, мъчейки се трескаво да си припомни някоя позната чужденка. Да, например пияната жена, която бе срещнал в бара в деня на смъртта на баща си. Може би тя беше полякиня. Наистина Полша не беше кой знае каква романтична страна, но все пак се намираше в Европа.

— И как се отнасят европейките с мъжете? — попита девойката.

— Те умеят да се покоряват. Жените, които познавам, твърдят, че съм имал средновековно отношение към тях… („О, приятелю, мили приятелю, който в тоя час седиш спокойно пред пианото, прости ми за това плагиатство! Някой ден ще ти се отплатя многократно за него.“)

От този момент нататък разговорът стана по-непринуден.

— Изкуството ли? — разприказва се Ноа. — Аз не съм съгласен с модерното схващане, че тайната на изкуството не можела да се овладее, а художникът бил нещо като наивно и безотговорно дете… Бракът? Бракът е едно трагично доказателство от страна на човешкия род, че мъжете и жените не са способни да водят съвместен живот… А театърът? Американският театър? Той има известни качества — жизненост и очарователен наивитет, каквито има впрочем у всяко дете, но да се гледа на него сериозно, като форма на изкуството през двадесетия век… — Ноа се засмя снизходително. — Не, лично аз предпочитам Уолт Дисни.

Неочаквано те откриха, че са минали тридесет и четири квартала, разположени покрай потъмнялата река, че е вече много късно и че отново вали. Ноа драсна клечка кибрит и я заслони с шепите си от вятъра, за да погледне часовника си; беше застанал съвсем близо до девойката и вдъхваше с наслада лекия аромат на нейната коса, примесен с аромата на реката. Изведнъж той реши, че не бива да казва нито дума повече — толкова мъчително беше да води тоя празнословен разговор и да играе ролята на предвзет и опитен млад дилетант.

— Късно е — рязко каза той. — Време е да се връщаме.

Обаче и тоя път се изкуши да направи впечатление на девойката и махна небрежно към едно такси, което се движеше наблизо. За първи път вземаше кола в Ню Йорк и докато се настаняваше на задната седалка, се спъна в предните столчета. Разбира се, той седна колкото можеше по-далече от смълчаната девойка, доказвайки с това, че е истински джентълмен и човек, който знае как би трябвало да се държи, когато придружава дама. Ноа схващаше, че бе направил силно впечатление на спътницата си и от радост даде на шофьора двадесет и пет цента бакшиш, макар че целият курс струваше само шестдесет.

Те отново се намираха пред затворения вход на къщата, в която живееше Ноа. Погледнаха към горния етаж. Иззад закритите със завеси прозорци не долитаха нито разговори, нито смях, нито музика.

— Отишли са си — рече Ноа със свито сърце. Роджър щеше вече да разбере, че са откраднали приятелката му! — Всички са си отишли.

— Така изглежда — отвърна момичето спокойно.

— Какво да направим? — попита той, чувствайки се като уловен в някакъв капан.

— Май че ще трябва да ме изпратите до къщи.

„Бруклин!“ — с отчаяние помисли Ноа. Дотам и обратно имаше няколко часа. А Роджър щеше да го чака гневен в полумрака на разхвърляната стая, дето до преди малко се бяха веселили. Да го чака, за да скъса безмилостно с него заради вероломната му постъпка! А вечерта беше почнала толкова прекрасно, с такива надежди. Спомни си момента, когато бе сам в стаята и чакаше гостите, преди Роджър да се върне; спомни си с какви радостни предчувствия беше оглеждал бедната, задръстена с рафтове книги стая и колко уютна и привлекателна му се бе сторила тя.