Петнадесет минути по-късно в далечината се появи светлото око на трамвая, който с дрънкане и грохот се приближи до тях. На дървените пейки дремеха само трима души с измъчени лица и Ноа седна до спътницата си, без да я погледне. Осветеният вагон се носеше със скърцане по тъмните улици и на младия човек се струваше, като че се намира върху някакъв сал с непознати хора, чийто кораб е претърпял крушение през зимата сред северните острови. Девойката седеше със студено изражение, загледана пред себе си, с ръце върху коленете, и той изпита чувството, че изобщо не я познава и че ако се реши да я заговори, тя ще извика полицай, за да я защити от него.
— Пристигнахме — най-сетне каза момичето и стана. Ноа я последва. Трамваят спря, вратата се отвори, скърцайки, и те слязоха на мокрия паваж. Колата потегли отново с шумно стенание, сепвайки неспокойния сън на хората, които бяха наблъскани в бедняшките къщурки. Двамата се отдалечиха от трамвайните релси. Тук-таме по мръсните улички стърчеше по някое раззеленено дърво — доказателство, че пролетта се беше осмелила да надзърне най-после и по тия места.
Момичето свърна в едно циментирано дворче и се приближи до обкованата с желязна решетка врата под една висока каменна стълба. Тя пъхва ключа в ключалката и решетката се отвори.
— Ето ме вкъщи — рече мис Плаумън сухо и се обърна към Ноа.
Той свали шапка. Лицето на девойката се белееше слабо в тъмнината. Тя също свали шапката си. Разпиляната й коса подчертаваше още повече матовия блясък на страните и челото й. Застанал до нея в слабата сянка на къщата, Ноа беше готов да се разплаче, сякаш бе загубил всичко, което му е било скъпо.
— Искам… искам да ви кажа — прошепна той, — че нямах нищо против…, че ми беше приятно… Радвам се… радвам се, че можах да ви изпратя до къщи.
— Благодаря — също с шепот, но лаконично отговори девойката.
— Колко е сложно всичко това — добави Ноа и безпомощно разпери ръце. — Ако знаехте само колко е сложно… Исках да кажа, че ми беше много приятно. Наистина…
Тя стоеше съвсем близо до него — така млада и крехка, така бедна и нещастна, тъй смела и самотна… Той протегна ръце като някакъв слепец, улови нежно главата й и я целуна. Устните й бяха сочни, твърди и леко овлажнели от мъглата.
В следващия миг тя го удари по лицето и ехото от плесницата прозвуча сякаш насмешливо под каменната стълба. Страната му изтръпна леко от удара. „Толкова нежна на вид, а така силна!“ — помисли си замаяно Ноа.
— Какво ви накара да допуснете, че можете да ме целунете? — студено попита тя.
— Аз… не зная.
Той сложи ръка на страната си, за да поуспокои болката, но веднага я свали, засрамен, че проявява слабост в подобен момент.
— Аз тъй… просто ви целунах.
— Можете да си позволявате подобни волности с другите момичета, но не и с мене — остро добави Хоуп.
— Аз не целувам другите момичета — плачевно продума Ноа.
— О! Така ли? — възкликна Хоуп. — Значи, само с мен се държите така? Съжалявам, че съм ви се сторила толкова леснодостъпна.
— Не, не — рече съвсем отчаян Ноа. — Не исках да кажа това.
„О, боже мой, ако можех само да й обясня какво чувствам! Сега тя ще ме сметне за развратен безделник, готов да сграбчи първата жена, която би му позволила това“ — помисли си той и преглътна с усилие, сякаш в гърлото му бе заседнал камък.
— Моля да ме извините — едва успя да измърмори Ноа.
— Навярно вие се мислите за такъв блестящ, привлекателен и умен мъж — каза язвително Хоуп, — че всяка жена трябва да се почувства на седмото небе, щом се докоснете до нея.
— Боже мой! — Ноа отстъпи крачка назад вече съвсем ужасен, спъна се в двете стъпала, които водеха от дворчето към пътя и едва не падна.
— За първи път срещам такъв нахален, самоуверен и самодоволен младеж — продължи неумолимо девойката.
— Спрете най-после… — простена Ноа! — Не мога повече да понасям.
— А сега, мистър Акерман, ще ви кажа лека нощ — заяви хапливо тя.
— Не, не — прошепна Ноа. — Почакайте. Вие не можете току-така да си отидете.
Хоуп ядосано дръпна вратата и острият скърцащ звук на пантите отекна болезнено в ушите му.
— Почакайте — замоли се той. — Изслушайте ме…
— Лека нощ. — Тя се обърна и след миг се намери зад желязната решетка, която се хлопна с шум зад гърба й. После, без да го погледне, отвори дървената врата на къщата и изчезна от очите му. Ноа втренчи тъпо взор в двете прегради — желязната и дървената, — обърна се бавно и тръгна сломено надолу по улицата.