Времето беше топло и слънчево и по лицата на гостите играеше оная мека и безсрамна чувствена усмивка, която човек вижда на всички сватби. След церемонията по-младите започнаха да се уединяват дискретно в притулените кътчета на голямата къща. Хоуп беше облечена в нов жълт тоалет. През последната седмица тя беше прекарала дълго време на чист въздух и кожата й беше загоряла; косата й, прибрана в нова прическа, изглеждаше още по-черна на фона на меко златистия цвят на роклята й. Ноа стоеше настрана, пиеше на малки глътки шампанското си и я наблюдаваше с гордост, примесена с известно безпокойство. От време на време той разговаряше тихо и малко стеснително с веселите гости, а някакъв вътрешен, изпълнен с любов глас повтаряше неспирно: „Каква коса, какви устни, какви крака!“
Ноа целуна младоженката — едно създание, цялото потънало в бял сатен, тюл и портокалови цветчета — и усети дъха на червило и парфюм. После без дори да забележи нейните блестящи влажни очи и полуотворена уста — погледна към Хоуп, която го наблюдаваше от другия край на стаята, и трепетният глас на сърцето му отново се обади: „Каква шия, каква талия!“ Хоуп се приближи до него.
— Как ми се искаше да те прегърна! — каза той, обвивайки с ръце тънката й гъвкава талия, стегната в корсажа на новия й тоалет, и почувства как по тялото му пробягват леки тръпки. Хоуп очевидно схвана желанието му, наведе се към него и го целуна нежно. Ноа не се смути, макар че някои от гостите ги бяха видели, защото на сватба всеки имаше право да целува когото пожелае. При това той за първи път пиеше шампанско през такъв горещ ден.
Ноа и Хоуп наблюдаваха как брачната двойка, замеряна по обичая с ориз, се качи в колата, която беше украсена с дълги развяващи се серпантини. Застанала на прага, майката на младоженката плачеше тихо, а младоженецът, зачервен и смутен, се усмихваше от задното прозорче на колата. Ноа и Хоуп се спогледаха и той разбра, че и двамата мислят за едно и също нещо.
— А защо и ние не… — прошепна Ноа.
— Шшт! — закри тя устата му с ръка. — Ти пи прекалено много шампанско.
Сбогуваха се с домакините и тръгнаха под сянката на високите дървета, сред морави, оросявани от многоцветните блестящи пръски на автоматичните поливачки; въздухът на замиращия ден беше наситен със свежия дъх на прясна зеленина. Двамата вървяха бавно, хванати за ръце.
— Къде отиват? — попита Ноа.
— В Монтери в Калифорния, за един месец — отвърна Хоуп. — Там живее един негов братовчед.
Тясно притиснати един до друг, те вървяха сред фонтаните на Флетбуш, мислейки си за плажовете на Монтери на брега на Тихия океан, за белите мексикански къщи, залени от южното слънце, за двамата млади хора, които навярно вече се бяха качили на влака на гарата Гранд Сентрал и в момента заключваха вратата на своето купе.
— Знаеш ли — усмихна се Ноа, — просто ми е жал за тях.
— Защо?
— Да останат за първи път насаме в нощ като тая!… Та това е една от най-горещите нощи през цялата година.
Хоуп си дръпна ръката.
— Ти си съвсем невъзможен — рече тя рязко. — Колко долно и вулгарно!
— Но, Хоуп — запротестира той, — аз го казах просто така, на шега.
— Не обичам такива шеги — почти извика тя. — На теб всичко ти изглежда смешна.
Ноа с удивление откри, че тя плаче.
— Моля ти се, недей, мила. — Той я прегърна, без да обръща внимание на двамата малчугани и голямото рунтаво куче, които ги наблюдаваха с любопитство от една морава.
Хоуп се изплъзна от прегръдката му.
— Не ме докосвай! — извика тя и тръгна бързо напред.
— Моля ти се, почакай — рече той, стараейки се да не изостава. — Позволи ми да ти обясня.
— Можеш да направиш това в следното си писмо — подхвърли тя разплакана. — Изглежда, ти пазиш цялата си романтика за пишещата машина!
Ноа я настигна и тръгна мълчаливо редом с нея. Беше смутен, объркан и се чувстваше като корабокрушенец, който — попаднал внезапно сред безкрайното море на женското безразсъдство — се оставя водата да го влече с надежда, че вятърът и вълните ще го изведат до спасителния бряг. Обаче Хоуп оставаше непоколебима и през целия път в трамвая до къщи седеше мълчалива, стиснала упорито и презрително устни. „О, боже мой! — мислеше Ноа и от време на време поглеждаше боязливо към нея, докато вагонът се носеше с дрънчене напред. — Тя ще престане да се среща с мене!“