Ноа я прегърна и усети как изведнъж сърцето й бурно заби. „През целия ден — помисли си той, — докато бяхме на сватбата, докато ходехме по улиците, и през цялата вечер, докато седяхме в градината, от Финландия до Черно море са гърмели оръдия и са умирали хора.“ Ноа мислеше за това машинално, като за обикновен факт, без да се отдава на разсъждения — така както човек чете крайпътен плакат, край който прелетява с кола.
Те седнаха на изтърканата кушетка в потъналата в тишина стая. Вън беше вече много тъмно и виковете на вестникарчетата долитаха съвсем слабо от далечните улици.
— Какъв ден е днес? — попита Хоуп.
— Неделя. Ден за почивка.
— Да, зная. Но коя дата?
— Юни — рече той. — Двадесет и втори юни.
— Двадесет и втори юни — прошепна девойката. — Никога няма да забравя тая дата. Денят, в който за първи път станахме свои.
Роджър още не беше заспал, когато Ноа се върна. Застанал пред вратата на стаята в притихналата къща, той се опита да си придаде непринуден и спокоен вид, за да не издаде с нищо преживяното през тая вечер; Роджър импровизираше на пианото върху някаква тъжна джазова мелодия, чийто оригинален текст трудно можеше да се разпознае. Ноа постоя в малкото антре няколко минути така, заслушан, после отвори вратата и влезе. Роджър му махна с ръка, без да вдигне глава, и продължи да свири. Ноа се отпусна бавно на старото, тапицирано с кожа кресло край прозореца, и стаята осветена само от лампата в ъгъла, му се стори още по-голяма и тайнствена. Вън, зад затворения прозорец, градът спеше и улиците тънеха в мрак. Нощният вятър полюшваше леко завесите. Ноа притвори очи и се заслуша в плавните тъжни акорди. Внезапно той изпита някакво странно усещане, като че ли всяка клетка на умореното му тяло трептеше в унисон с музиката. Неочаквано Роджър престана да свири, без да довърши музикалната фраза. Остана така известно време, сложил дългите си пръсти върху клавиатурата и загледан в полираното издраскано дърво на стария инструмент; после ненадейно се обърна към Ноа.
— Стаята е вече изцяло на твое разположение — рече той.
— Какво? — Ноа отвори широко очи.
— Утре заминавам — добави Роджър, сякаш продължаваше някакъв разговор, който водеше от часове със самия себе си.
— Какво, какво? — повтори Ноа и се взря в лицето на приятеля си, за да види дали не е пиян.
— Отивам в армията. Балът завърши. Допряха вече и до такива като нас.
Ноа се почувства като зашеметен, сякаш не можеше да проумее думите на приятеля си. „Утре може би ще бъда в състояние да го разбера — каза си той, — но тая вечер се случиха прекалено много неща и не мога повече да мисля.“
— Предполагам — рече Роджър, — че новината е стигнала даже и в Бруклин.
— Имаш пред вид войната в Русия?
— Тъкмо това имам пред вид.
— Да, стигна.
— Е, добре, аз смятам да отида в помощ на руснаците — добави Роджър.
— Какво? — рече Ноа поразен. — Ти възнамеряваш да постъпиш в Червената армия?
Роджър се разсмя, приближи се до прозореца и като дръпна завесата, втренчи поглед към улицата.
— Не — отвърна той. — В армията на Съединените щати.
— И аз ще дойда с тебе — внезапно реши Ноа.
— Благодаря, но моля ти се, не се дръж като идиот. Почакай, докато ти пратят повиквателна.
— Ти също не си получил повиквателна — възрази Ноа.
— Не съм, но нямам повече търпение. — Роджър разсеяно завърза на възел края на една от завеските и после отново го развърза. — При това аз съм по-възрастен от тебе… По-добре чакай реда си. И не се страхувай — няма да те забравят!
— Ти говориш, като че си осемдесетгодишен старец — рече Ноа.
Роджър отново се засмя.
— Прощавай, синко — каза той шеговито и после сериозно добави: — Досега се стараех да не мисля за онова, което става. Днес обаче, когато чух новините по радиото, разбрах, че не бива да стоя повече настрана. Ако искам да запазя достойнството си на човек, трябва да отида да се бия. От Финландия до Черно море… — произнесе той и Ноа неволно си спомни гласа на говорителя. — От Финландия до Черно море, до река Хъдзън и до Роджър Кенън… Ние и без това скоро ще влезем във войната, така че аз само ускорявам тоя момент за себе си, нищо друго. Цял живот съм оставял събитията да ме влачат и ето сега искам да ги изпреваря, да направя сам първата крачка. Дявол да го вземе, та нали най-после произхождам от войнишко семейство — усмихна се Роджър. — Моят дядо е дезертирал при Антиетъм, а баща ми оставил три незаконородени деца в Суасон.