— Мислиш ли, че с постъпката си ще принесеш някому полза? — рече Ноа.
— Не ме питай за това, синко — каза със смях Роджър. — Никога не ми задавай подобни въпроси. — После със сериозен израз добави: — Може би тъкмо това ще направи от мене човек. Досега, както навярно сам си забелязал, аз нямах никаква определена цел в живота. А това е нещо като болест: в началото се появява някакво съвсем дребно страдание, нещо като едва забележима пъпка, но минават три години и ти ставаш инвалид. Може би в армията ще намеря цел в живота. — Роджър отново се усмихна. — Например да остана жив или да стана сержант, или да спечеля там някаква война… Имаш ли нещо против да посвиря малко?
— Разбира се, че не — глухо отвърна Ноа. „Той ще бъде убит! — обади се някакъв вътрешен глас. — Роджър ще умре, ще го убият.“
Роджър седна до пианото, докосна замислено клавишите и засвири нещо, което Ноа никога не беше чувал.
— Във всеки случай — обади се неочаквано Роджър, без да престава да свири — радвам се, че Хоуп най-после се е решила…
— Какво? — объркано възкликна Ноа, като се стараеше да се сети дали не се е издал с нещо пред приятеля си. — За какво говориш?
— Всичко е изписано по лицето ти с ей такива букви! — усмихна се Роджър. — Като на светлинна реклама. — И той засвири на басовите клавиши някакъв дълъг музикален пасаж.
На следващия ден Роджър постъпи в армията. Той не разреши на приятеля си да го изпрати до наборния пункт и му остави всичките си принадлежности — мебели, книги и дори дрехите си, макар че бяха много големи за Ноа.
— Няма да взема нищо от тия неща — каза Роджър, оглеждайки критично онова, което беше събрал в продължение на двадесет и шест години.
— Всъщност всичко това е истински боклук. — Той натъпка в джоба си един брой от „Ню Рипъблик“, който смяташе да прочете в метрото на път за Уайт стрийт, и добави усмихнат: — Ето с какво крехко оръжие започвам! — После махна с ръка на Ноа, нахлупи шапката си — както винаги под ъгъл — върху ниско подстриганата си коса и излезе завинаги от стаята, в която беше живял цели пет години. Ноа го проследи с поглед и усети, че гърлото му се свива; той чувстваше, че никога вече няма да има приятел и че най-хубавите дни от живота му са свършени.
От време на време Ноа получаваше иронични и сухи писъмца от някой военен учебен център в южната част на страната, а веднъж в плика намери циклостилно копие от заповедта по ротата, с която се оповестяваше, че Роджър Кенън е повишен в чин редник от първи клас, после след дълъг интервал — от Филипинските острови пристигна писмо на две страници, което описваше публичните домове в Манила и някакво момиче с бирмано-холандска кръв, върху чийто корем бил татуиран американският боен кораб „Тексас“. В послепис Роджър бе добавил със своя разкривен почерк: „Стой далеч от войската. В нея няма място за човешки същества!“
Заминаването на Роджър все пак даде на Ноа едно преимущество, от което той се възползва с гузна радост. Сега двамата с Хоуп имаха свое собствено гнездо и не им се налагаше вече да бродят из града нощем, зажаднели за ласки, да чакат в хладния вестибюл, докато влюбеният в библията свако реши да си легне; те не бяха вече двама бездомни любовници, две комични и печални деца, залутани из асфалтираните улици на Ню Йорк. През месеците, които последваха заминаването на Роджър, Ноа за първи път след толкова години откри, че има тяло от плът и кръв. Това тяло се оказа по-силно, отколкото бе предполагал, и по-пригодено за любов, отколкото бе очаквал. Той дори започна да се оглежда в огледалото зад вратата и насърчен от одобрителния поглед на Хоуп, накрая реши, че е много по-строен и по-мъжествен, отколкото се бе осмелявал да мисли. „О, повтаряше си той с радост, като наблюдаваше голия си гръден кош, какво щастие, че нямам никакви косми!“
Намерила се в свое собствено гнездо, Хоуп неочаквано се прояви като много страстна жена. Тук, през меките летни нощи, които се спускаха над големия град, нейният студен върмонтски пуританизъм се изпаряваше бързо и те се отдаваха един на друг с равностойна жажда и страст. И за нея, и за Ноа замаяни от приливите и отливите на своята любов и скрити в бедната си стаичка, в която бяха приютили най-съкровената и най-дълбока тайна на своя живот и уличният шум под прозореца, и виковете по уличните ъгли, и оживените дебати в сената, и артилерийската канонада по другите континенти нямаха почти никакво значение, сякаш всичко това представляваше глух отзвук от някаква далечна музика, от някакви далечни оръдия, които гърмяха в един съвсем друг свят.