Глава седма
Християн трябваше да полага истински усилия, за да следи онова, което се разиграваше върху екрана. А всъщност филмът не беше никак лош; в него се представяше едно военно поделение, когато през 1918 година, на път от Източния фронт към Западния, попада за един ден в Берлин… Лейтенантът има строга заповед да не пуска войниците си от влака, но той разбира, че хората му, които неотдавна са водили кръвопролитни битки на изток, а утре ще бъдат хвърлени в нова касапница на запад, жадуват да видят своите съпруги и любими. И той разпуска войниците по домовете им, макар и да съзнава, че ако някои не се върнат на гарата навреме, ще бъдат изправени пред военен съд и може би разстреляни… По-нататък филмът проследяваше поведението на разпуснатите войници. Някои от тях се напиват, други се изкушават от лукавите уговорки на евреи и пораженци да останат в Берлин, а трети — под влияние на своите жени — едва ли не решават да дезертират. Така в продължение на известно време съдбата на благородния лейтенант виси на косъм. В последната минута обаче, когато влакът вече тръгва, на гарата дотичва и последният войник. По този начин войниците оправдават доверието на своя командир и всички заминават за Франция като дружна и сплотена група… Филмът беше направен много добре. Наситен с хумор и патос, той убеждаваше зрителя, че войната е била загубена не от армията, а от страхливците и предателите в тила.
Играта на актьорите успя да развълнува искрено дори войниците, които бяха изпълнили сега военния кинотеатър. Разбира се, лейтенантът беше прекалено добър — Християн никога не бе срещал такъв офицер в своя живот. „Харденбург не би загубил нищо, ако гледа няколко пъти тоя филм!“ — помисли си той горчиво. Истината бе, че след гуляя в публичния дом в Париж Харденбург — озлобен от затягането на войната — беше почнал да става все по-ожесточен и суров. Техният полк бе получил заповед да сдаде всичките си бронирани части и след това бе преместен в Рен. Тук те изпълняваха главно полицейски функции, а междувременно войната с Русия вече бушуваше и другарите на Харденбург получаваха постоянно повишения на Източния фронт.
Една сутрин той едва не побесня, когато прочете, че някакъв младеж, който бе следвал офицерската школа и когото заради мудния му ум наричаха Вола, бил произведен в Украйна в чин подполковник. Харденбург беше безутешен — наистина той държеше двустаен апартамент в един от най-хубавите хотели в града, имаше две любовници, които живееха на същия етаж, и правеше добри пари, като шантажираше няколко спекуланти на месо и млечни продукти, но все пак си оставаше само лейтенант. „А един безутешен лейтенант може лесно да отрови живота на един подофицер“ — мислеше си мрачно Християн.
Добре беше, че неговата отпуска започваше на другия ден. Ако трябваше да търпи още една седмица хапливия сарказъм на лейтенанта, може би щеше да загуби окончателно самообладание и да извърши някаква опасна постъпка на неподчинение. „Дори сега — горчиво си мислеше Християн, — когато знае, че утре сутринта в седем заминавам с влака за Берлин, дори сега ми даде наряд.“ Беше заповядано един патрул да задържи в полунощ няколко млади французи, които се криеха, за да не отидат на работа в Германия, и Харденбург не бе пожелал да възложи тая задача на Химлер или на Щайн, или пък на който и да било друг. Усмихвайки се злобно и студено, лейтенантът беше казал: „Сигурен съм, Дистл, че няма да имате нищо против. Това ще ви помогне да не скучаете през последния си ден в Рен. Свободен сте до полунощ.“
Филмът свърши с образа на симпатичния млад лейтенант, който оглежда с ласкава и замислена усмивка своите хора, докато влакът се носи към запад. Войниците в залата заръкопляскаха дружно.
След това представиха кинохрониката. На екрана се заредиха: Хитлер по време на реч; немски самолети, които сипеха бомби над Лондон; Гьоринг, който окачваше медал върху гърдите на летец, свалил стотния си вражески самолет; настъпваща към Ленинград пехота на фона на горящ колхоз.
Християн машинално отбеляза усърдието и прецизността, с които войниците изпълняваха възложените им задачи. „До три месеца те ще влязат в Москва — мрачно си мислеше той, — а аз все още ще си бъда в Рен, ще търпя хулите на Харденбург и ще арестувам бременни французойки, които си позволяват да оскърбяват из кафенетата нашите офицери.“ Скоро цяла Русия щеше да бъде покрита със сняг, а той — един от най-добрите скиори в Европа — щеше да играе ролята на полицай и да се наслаждава на мекия климат на Западна Франция. Да, армията, разбира се, бе един чудесен инструмент, но имаше и своите сериозни слабости.