Един от войниците на екрана падна. Трудно можеше да се каже дали бе залегнал, или беше ранен, но повече не стана и кинокамерата го отмина. Християн почувства, че очите му овлажняват. Той изпитваше известен срам от себе си винаги когато гледаше филми, в които немците се сражаваха, а не седяха като него в безопасност и удобства на хиляди километра от фронта, и винаги в такива моменти имаше желание да заплаче. След такива случаи той дълго време не можеше да се избави от чувството на вина и безпокойство и изливаше раздразнението си върху своите подчинени. Разбира се, не беше негова вината, че продължава да живее, докато други умираха; при това той съзнаваше, че и тук, в Рен, армията изпълнява своите функции. И все пак не можеше да преодолее чувството, че е виновен. Това чувство отравяше даже мисълта за предстоящата му двуседмична отпуска, която щеше да прекара в родината. Младият Фредерик Лангерман беше загубил крака си в Латвия, а двамата синове на Кох бяха паднали убити, докато той се връщаше невредим и охранен с печалната слава, че е водил половинчасов комичен бой пред вратите на Париж, и сигурно всички щяха да го посрещнат със студен и презрителен поглед.
Навярно войната щеше скоро да свърши. При тая мисъл животът преди да постъпи във войската, спокойните приятни дни по заснежените планини и времето, през което не познаваше още лейтенант Харденбург, му се сториха особено скъпи и желани. „Да — мислеше си Християн, — сметките с руснаците скоро ще се разчистят, англичаните ще се вразумят и аз ще забравя тия скучни и безцветни дни във Франция. Два месеца след края на войната хората ще престанат да говорят за нея, а писарят, който в продължение на три години е събирал цифри в интендантството в Берлин, ще бъде уважаван не по-малко от войниците, които са щурмували бункери в Полша, Белгия и Русия.“ Тогава може би един прекрасен ден той ще срещне Харденбург все още с чин лейтенант, а кой знае, може би — това би било наистина чудесно — дори уволнен поради съкращения във войската! Разбира се, Християн ще използва тоя случай да го заведе самичък някъде в планината и… Той се усмихна кисело, спомняйки си, че не за първи път, се отдава на подобни детски мечти. Колко ли дълго ще го държат във войската, след примирието? Тогава наистина ще настъпят най-трудните дни — когато войната свърши, а човек ще трябва да чака, докато огромната, бавна бюрократична военна машина го освободи от служба.
Кинохрониката свърши и на екрана се появи образът на Хитлер. Зрителите станаха, отдадоха чест и запяха „Deutschland, Deutschland uber Alles.“
Лампите светнаха отново и Християн тръгна бавно към изхода заедно с тълпата. „Всичките тия хора — горчиво си мислеше той — бяха минали първата си младост и изглеждаха хилави, болни. Презрени гарнизонни войски, оставени в една мирна страна, докато по-добрите синове на германския народ се биеха за родината на хиляди километри оттук; а сред тия второкласни войски се намираше и самият той!“ Християн поклати ядосано глава. Не биваше да мисли повече за това, защото можеше да стане неврастеник като Харденбург.
По тъмните улици все още се срещаха французи и французойки, които, щом го зърваха, бързаха да слязат от тротоара в канавката. Това обстоятелство още повече ядосваше Християн. За него боязливостта беше едно от най-отрицателните качества на човешката природа. При това тая боязливост беше почти неоправдана. Той не възнамеряваше да им стори зло и изобщо армията беше получила строги нареждания да се държи коректно и съвсем вежливо с французите. „Германците… — помисли си Християн, забелязвайки как някакъв старец се препъна, когато слизаше от тротоара, — германците никога не биха се държали така, ако в родината им има окупационна войска. Каквато и да било окупационна войска.“
— Хей, старче! — извика той, спирайки се.
Французинът се закова на мястото си. Неговите приведени рамене и неспокойни движения издаваха дори в тъмнината, че е ужасно уплашен.
— Заповядайте — отвърна старецът с леко разтреперан глас, заповядайте, господин полковник?
— Аз не съм никакъв полковник — рече Християн. Какво наивно ласкателство, което можеше да вбеси човека!
— Простете ми, мосю. Но в тая тъмнина…