— Ще трябва да дойдете и вие — обърна се Християн колкото можеше по-меко към евреина.
Човекът бе напълно облечен и очевидно бе спал даже с обуща, готов да избяга и да се укрие при най-малка тревога. Той огледа с блуждаещ израз стаята, спря очи на жената на пода, която стенеше с ръце върху корема си, на старика, който плачеше приведен на масата, и на разпятието над бюрото, сякаш се прощаваше с последното си убежище и знаеше, че смъртта го дебне вече зад вратата. Накрая се опита да каже нещо, но само раздвижи побелелите си устни и от тях не излезе никакъв звук.
Християн предаде с чувство на облекчение арестантите на дежурния офицер в полицейската казарма и седна до масата на Харденбург, за да напише рапорта си. Задачата не се бе оказала толкова трудна — беше му отнела само малко повече от три часа. Когато дописваше рапорта си, някъде от дъното на зданието долетя силен писък. „Варвари! — помисли си Християн намръщен. — Щом човек стане полицай, се превръща в садист.“ Той реши да отиде да прекрати изтезанието и дори стана от стола си, но се разколеба. Може би присъстваше някой офицер, който можеше да го обвини, че се меси в неща, които не го засягат.
Християн остави рапорта на масата на Харденбург, за да може лейтенантът да го види още щом пристигне сутринта, и излезе от зданието. Беше чудесна есенна нощ и на небето, високо над сградите, светеха ярки звезди. Нощем градът изглеждаше още по-хубав, а осветеният от луната, голям и правилно очертан, пуст в тоя час площад пред кметството беше дори красив. „Всъщност тук не е толкова лошо — мислеше си Християн, докато крачеше бавно по паважа. — Можех да попадна и в много по-лоши места.“
Недалеч от крайбрежния булевард сви в една уличка и позвъни в дома на Корин. Портиерката, сънлива и мръсна, отвори вратата, мърморейки нещо, но като го видя, почтително млъкна.
Християн изкачи скърцащите стъпала на старата стълба и почука. Вратата се отвори веднага, сякаш Корин не си беше легнала и го очакваше. Тя го целуна импулсивно. Беше с полупрозрачна нощница и привличайки я към себе си, Християн почувства едрото й тяло, още топло от леглото.
Корин бе съпруга на френски капрал, който бе паднал в плен през 1940 година при Мец и сега се намираше в трудов лагер някъде край Кьонигсберг. Тя беше едра жена с боядисана коса, сплетена на дебели плитки. Преди седем месеца, когато се бе запознал с нея в едно кафене, тя му се беше сторила чувствена и необикновено привлекателна. Всъщност Корин се бе оказала съвсем обикновена жена — привързана, добродушна и не особено страстна, и Християн, легнал до нея в огромното легло на френския капрал, понякога си казваше, че не е заслужавало да дойде чак във Франция за такава любовница. В Бавария и Тирол навярно имаше пет милиона такива дебели, с корава плът и муден темперамент селянки. Прочутите французойки — остроумните, живи момичета, споменът за които ускоряваше пулса на всеки мъж, обикалял блестящите улици на Париж и френските градове на юг, — сякаш се бяха изплъзнали до едно от ръцете на Християн. „Да — помисли си той, като се отпусна в тежкото гравирано орехово кресло в спалнята на Корин и събу обущата си, — изглежда, че тия жени са определени само за офицери!“ Спомни си с яд за своята молба да бъде приет в офицерската школа, която навярно лежеше загубена някъде в канцеларските дебри на бюрократичната армейска машина, и едва успя да прикрие гримасата на отвращение, докато наблюдаваше как Корин се настанява прозаично, като отдавна омъжена жена, в леглото. Той загаси лампата и се почувства малко по-добре. После отвори прозореца, макар че Корин, както всички французи, изпитваше ужас от хладния нощен въздух. Легна до нея. В същия миг далече някъде в потъмнялото небе се разнесе глухото бръмчене на мотори.