Вън се зазоряваше и хладният чист въздух му подейства успокоително. Все пак той беше прекарал приятно у Корин, а не всеки от другарите му имаше такава възможност. „Добре — реши Християн, — тая работа може да почака, докато се върна от Германия.“
Той тръгна надолу по улицата. Не си беше доспал, но радостното вълнение при мисълта, че в седем часа ще бъде във влака на път към дома, се усилваше с всяка измината минута.
Берлин блестеше под лъчите на есенното слънце. Общо взето, Християн не обичаше много този град, но днес, когато излезе от гарата с пътната си чанта в ръка, откри, че по улиците царува някаква особена атмосфера на сплотеност и самоувереност, че униформите и дори цивилните костюми изглеждат особено спретнати и блестящи и че лицата на хората изразяват енергия и задоволство; всички тия неща контрастираха приятно със сивотата и скуката на френските градове, дето той беше живял през последната година.
Християн извади от джоба си листчето с адреса на фрау Харденбург и неочаквано се сети, че бе забравил да докладва за небръснатия редник. Нищо, щеше да стори това, когато се върне.
Той се подвоуми дали най-напред да си намери стая в хотел, или да занесе веднага пакетчето на съпругата на Харденбург. Накрая реши първо да изпълни поръчението на лейтенанта, а после цели две седмици да бъде напълно свободен, без всички ония задължения, с които бе свързан животът в Рен. Той закрачи по слънчевите улици, обмисляйки лениво програмата си за следните четиринадесет дни. Преди всичко концерти и театри. Имаше специални бюра, където войниците получаваха безплатни билети — човек трябваше да пести парите си! Жалко, че сезонът не беше още за ски, иначе би се забавлявал чудесно. Но Християн не се бе решил да отложи отпуската си. Отдавна вече бе научил, че в армията всяко отлагане представлява загуба и че онзи, който забави своята отпуска, обикновено никога не я получава.
Харденбургови живееха в нова, внушителна на вид сграда. При входа стоеше портиер в униформа, а вестибюлът беше постлан с дебели килими. Докато чакаше асансьора, Християн с изненада се питаше как може жената на един обикновен лейтенант да живее така разкошно.
Асансьорът спря на четвъртия етаж и Християн позвъни на съответния апартамент. Вратата се отвори и пред него се появи някаква руса жена с разпилени коси, сякаш току-що бе станала от леглото.
— Да? — рече тя със сух и неприязнен глас. — Какво желаете?
— Аз съм подофицер Дистл от ротата на лейтенант Харденбург — каза Християн и си помисли: „Хубаво се живее, когато човек става в единадесет сутринта!“
— Така ли? — рече предпазливо жената, без да отвори напълно вратата. Беше облечена в тъмночервен тигелиран пеньоар; с нетърпеливи грациозни движения тя отхвърли назад косата си, която непрестанно падаше върху очите й. „Бива си я женичката на лейтенанта!“ — помисли си неволно Християн.
— Току-що пристигам в отпуска — рече той бавно, за да може да я разгледа по-добре. Фрау Харденбург беше висока жена, с гъвкава талия и пълен бюст, който се очертаваше ясно дори под пеньоара. — Лейтенантът ме помоли да ви предам един подарък от него.
За момент жената остана мълчалива, като го разглеждаше замислено. Тя имаше големи, хубаво оформени сиви очи, чийто поглед — по мнението на Християн — беше прекалено изпитателен и пресметлив. Накрая фрау Харденбург реши да се усмихне.
— Така, значи! — възкликна тя с топъл и любезен глас. — Сега вече зная кой сте. Мъжът със сериозното лице върху стъпалата на Операта.
— Какво? — рече Християн объркан.
— Не помните ли снимката, която сте направили в деня на падането на Париж?
— Ах, да — сети се Християн и се усмихна.
— Влезте, влезте. — Тя го улови за ръката и го притегли леко. — Внесете куфара си. Много мило, че идете да ме посетите. Влезте…
В голямата дневна стая с огромен с кристално стъкло прозорец, от който се виждаха съседните покриви, цареше страшен безпорядък. На пода се търкаляха бутилки, чаши и угарки от пури и цигари, на масата лежеше счупена винена чаша, а по столовете бяха разхвърляни всевъзможни части от дамски тоалет. Фрау Харденбург огледа стаята и поклати печално глава.
— Господи, какъв ужас, нали? Но днес човек просто няма възможност да държи прислужничка. — Тя премести от една маса на друга някаква бутилка и изсипа в камината пепелника. После отново огледа всичко, възкликна отчаяно: „Не, не мога! Просто не мога!“ — и се отпусна в едно дълбоко кресло протягайки дългите си голи крака в червени кожени домашни пантофки с високи токове.