— Ако знаех какво ще се случи, сигурно щях да побързам — усмихнато отвърна той.
Те пиха отново. Жената хвърли чашата си на пода, протегна ръце и го привлече към себе си.
— След един час трябва да изляза — продума тя.
По-късно двамата допиха бутилката, както лежаха, и Християн стана, за да вземе нова от бюфета, който беше пълен с всевъзможни напитки: водка от Полша и Русия, уиски, взето от англичаните през 1940 година, шампанско, коняци и бургундски вина в оплетени със слама шишета, сливовица от Унгария, аквавита, шартрьоз и шери-бренди, бенедиктин и бяло бордо. Той отвори новата бутилка и я сложи на пода, близо до ръката й. Тя го изгледа с полупокорен, полуненавистен поглед.
„Очите й — ето кое най-много вълнува у тая жена — реши Християн внезапно, като се отпусна на леглото до нея. — Най-после войната донесе и на мен нещо възбудително.“
— Колко време смяташ да останеш тука? — попита фрау Харденбург с плътния си глас.
— В леглото?
— Не, в Берлин, подофицер — засмя се тя.
— Аз… — започна Християн и млъкна. Искаше да й каже, че възнамерява да остане една седмица и после да отиде за седем дни вкъщи в Австрия, но се поколеба и добави: — Две седмици.
— Добре — продума замечтано жената, — но не съвсем добре. — Тя прокара нежно ръка по лицето му. — Бих могла да поговоря с някои приятели от военното министерство. Смятам, че няма да е зле да те приведат в Берлин. Ти какво ще кажеш?
— Мисля — отвърна бавно Християн, — че това е блестяща идея.
— А сега да пийнем по още една чаша. Ако не беше войната… — рече тя с лек смях, докато пълнеше чашата му — ако не беше войната, нямаше да зная какво е това водка… Тая нощ, след дванадесет. Можеш ли?
— Да.
— Нали нямаш друга приятелка в Берлин?
— Не, изобщо нямам друга приятелка.
— Бедният ми подофицер! Бедният ми лъжец! А аз имам един лейтенант в Лайпциг, един полковник в Либия, един капитан в Абвил и друг в Прага, един майор в Атина и един бригаден генерал в Украйна. В тая сметка, разбира се, не влиза мъжът ми — лейтенантът в Рен, който има малко странни вкусове.
— Да, зная.
— Всъщност и аз имам малко странен вкус. Но по това ще говорим друг път. Ти… ти си напълно нормален. Ти си жизнен, простодушен и жизнен. Ти си отзивчив. С обещаващи заложби и отзивчив. И така, след полунощ.
— Да.
— Тая война… Тя разпръсна всичките ми приятели. Ти си първият подофицер, с когото се сближавам от началото на войната. Не се ли гордееш с това?
— Не ме разсмивай.
Фрау Харденбург се изкикоти.
— Тая вечер излизам с един полковник, който ми е донесъл самурено палто от Русия. Представяш ли си как би се изненадал, ако реша да му кажа, че вкъщи ме чака един малък подофицер?
— По-добре не му казвай.
— Само ще, му намекна. Нищо друго. Само един мъничък намек. Разбира се, след като облека палтото. Просто един мръсен малък намек. Мисля, че ще трябва да те направя лейтенант. Такъв способен млад човек!… — Тя се закикоти отново. — Я виж, ти се смееш? А аз мога да го направя, и то съвсем лесно. Да пием за лейтенант Дистл!
Двамата вдигнаха чашите си за лейтенант Дистл.
— Какво смяташ да правиш днес? — заинтересува се тя.
— Нищо особено — отвърна Християн. — Ще се поразходя и ще чакам полунощ.
— Загубено време. По-добре иди ми купи някакъв малък подарък. — Фрау Харденбург стана, взе шала от масата и го сложи на главата си. — Една карфица — добави тя, придържайки шала под брадичката си, — една малка брошка за тука няма да е никак лошо, нали?
— Да.
— На ъгъла на Тауенцинщрасе и Курфюрстендам има едно чудесно магазинче. Там продават гранатови карфици. Да, иди да ги видиш.
— Непременно.
— Браво! — Тя се приближи усмихнато с гъвкавата си походка до леглото, отпусна се на коляно и го целуна по врата, като зашепна: — Много, много мило беше от страна на лейтенанта да ми прати тоя дантелен шал. Ще му пиша, че ми е предаден в пълна изправност.
Християн отиде в магазина на Тауенцинщрасе и купи една малка гранатова брошка. Задържа я в ръката си, стараейки се да си представи как би изглеждала на врата на фрау Харденбург, и се усмихна при мисълта, че не знае дори малкото име на тая жена. Брошката струваше двеста и четиридесет марки, но той можеше да икономиса от другите си разноски. Недалеч от гарата намери един малък евтин пансион и остави там куфара си. Пансионът беше мръсен и натъпкан с войници, но той не смяташе да прекара дълго време в него.