На майка си Християн телеграфира, че не ще може да се върне вкъщи и я помоли да му прати двеста марки. Откакто бе навършил шестнадесет години, за първи път се обръщаше към нея за пари, но знаеше, че тая година семейството му е добре материално и сумата няма да ги обремени.
Християн се върна в пансиона и се опита да поспи, но напразно. Въображението му непрекъснато се връщаше към събитията от сутринта и гонеше съня от очите му. Той стана, преоблече се, обръсна се и излезе. Часовникът показваше пет и половина, а вън все още беше светло. Вървеше бавно по Фридрихщрасе и с доволна усмивка се ослушваше в шумната немска реч, която долиташе до ушите му от всички страни. Тук-таме по ъглите на улицата го сподиряха проститутки, но той само леко поклащаше глава. Правеше му впечатление, че тия жени са облечени много добре — в елегантни палта, обшити с истински кожи. „Победата над Франция се е отразила благотворно поне на тая професия!“ — помисли си той.
Разхождайки се с удоволствие така, сред тълпата, Християн се чувстваше по-уверен от всякога, че Германия ще спечели войната. Някогашният сив и унил Берлин му се струваше сега особено весел, оживен и непобедим. „Улиците на Лондон и на Москва сигурно изглеждат съвсем други днес — помисли си той. — Да, войниците би трябвало да прекарват отпуските си в Берлин: това ще окаже благотворно влияние на цялата армия. Разбира се — при тая мисъл Християн неволно се усмихна, — още по-добре ще бъде, ако всеки отпускар получи по една фрау Харденбург и половин бутилка водка, макар че това ще създаде нови грижи на интендантските части.“
Християн купи вестник и влезе в някакво кафене, за да изпие чаша бира.
Докато четеше вестника, в ушите му сякаш загърмя тържествена духова музика. Страниците бяха пълни с победоносни съобщения за пленяване на хиляди руснаци, за немски роти, разбили цели дружини на северния фронт, за набези на бронирани части, които — без връзка с ядрото на армията — по цели седмици громили неприятелския тил. Той прочете и статията на някакъв запасен генерал-майор, който правеше внимателен анализ на положението и предупреждаваше срещу прекален оптимизъм. Русия няма да капитулира по-рано от три месеца — пишеше генералът — и необоснованите слухове за предстоящ разгром могат само да нанесат вреда на морала на фронта и в тила… В уводната статия пък се отправяше предупреждение към Турция и Съединените щати и самоуверено се твърдеше, че американците няма да позволят да бъдат въвлечени във войната, защото разбират прекрасно, че тя не ги засяга. Християн прегледа всичко набързо, като четеше само първия ред на всеки абзац. Сега беше в отпуска и през следните две седмици не желаеше да мисли за подобни неща.
Той пиеше с удоволствие бирата си (макар че, честно казано, тя му се струваше малко водниста), обхванат от приятна умора, и от време на време вдигаше очи от вестника, за да хвърли поглед към веселите двойки около него. До една маса седеше хубава девойка с военен летец с две златни нашивки на гърдите. Християн почувства краткотрайна завист. Колко ли по-приятни са и отпуската, и това кафене за човек, стъпил на твърда земя след ожесточен въздушен бой, отколкото са за самия него, оставил зад себе си само полицейските казарми, двойното легло на Корин, жената на френския капрал, и хапливия език на лейтенант Харденбург! „Трябва да поговоря с полковник Майстер във военното министерство — каза си Християн, без особена увереност впрочем, че ще изпълни решението си. — Ще го помоля да ме преведат на Източния фронт. Да, да, ще отида при него след няколко дни, когато обстановката се поизясни.“
Християн разгърна вестника на страницата с музикалните вести. Тая вечер щяха да се състоят четири концерта и той с някаква тъжна радост откри, че на единия ще се изпълни квинтет за кларинет от Моцарт. „Ето къде ще отида — реши Християн. — Това е най-добрият начин да прекарам времето до полунощ.“
Портиерът във вестибюла на къщата, в която живееха Харденбургови, му съобщи:
— Госпожата не се е върнала още, но ми нареди да ви пусна.
Качиха се в асансьора, и двамата със сериозни и невъзмутими лица. Портиерът отвори вратата със собствения си ключ и каза делово:
— Лека нощ, господин подофицер.
Християн влезе бавно. Завесите бяха спуснати и лампата запалена. След неговото излизане стаята беше разтребена и сега имаше много приятен вид. „Гледайки Харденбург — размишляваше Християн, — човек просто не би допуснал, че може да живее в такава квартира! На характер като неговия много повече подхождат стари и тъмни мебели, твърди столове, кадифе и полиран орех.“