Той седна на кушетката. Чувстваше се уморен. Музиката го бе отегчила, а в претъпканата зала беше горещо и задушно и след първите приятни минути го налегна сън, от който едва успя да се отърси. Изпълнението му се стори скучно и вяло и докато слушаше разсеяно, пред очите му почти непрекъснато се мяркаше стройното тяло на фрау Харденбург. Християн се изтегна с наслада на кушетката и почти веднага заспа.
Събудиха го някакви гласове. Той отвори очи и примига на ярката светлина. До кушетката стояха фрау Харденбург и една непозната жена, които го гледаха усмихнато.
— Горкият ми уморен подофицер! — рече фрау Харденбург и се наведе да го целуне. Беше облечена с тежко кожено палто, а дъхът й миришеше силно на алкохол. Разширените й потъмнели зеници показваха, че е пияна, но въпреки това тя се владееше сравнително добре. — Мили, доведох една приятелка — добави Харденбург и като приседна, опря главата си до неговата. — Елоиза, това е подофицер Дистл.
Елоиза му се усмихна. Нейните очи също блестяха с някаква неопределена и странна светлина. Без да сваля палтото си, тя неочаквано се отпусна в едно голямо кресло.
— Елоиза живее много далече и тая нощ няма да се прибира вкъщи — обясни фрау Харденбург. — Ще спи тук, при нас. Сигурна съм, че ще се харесате. Елоиза знае всичко за тебе. — Тя се изправи и вдигна ръце; меките широки ръкави на палтото се свлякоха назад към лактите й. — Как намираш подаръка? — попита тя. — Чудесен е, нали?
— Прекрасен — съгласи се Християн и седна на кушетката, обхванат от смущение. Той просто не можеше да откъсне очи от изтегнатата в креслото Елоиза. Тя също беше русокоса, но по-пълна и с по-мека плът.
— Здравей, подофицер — рече Елоиза. — Мой хубавичък подофицер!
Християн потърка очи. „По-добре е да се махам оттука — помисли си той. — Това място не е за мене!“
— Просто не би могъл да си представиш колко усилия трябваше да положа, за да попреча на полковника да влезе тука — каза фрау Харденбург и се закикоти.
— При следното му връщане от Русия и аз ще получа кожено палто — обади се Елоиза.
— Колко е часът? — попита Християн.
— Два… три — отвърна фрау Харденбург.
— Четири — рече Елоиза, поглеждайки часовника си. — Време е за сън.
— Аз мисля… — предпазливо каза Християн — мисля, че е по-добре да си вървя.
— Подофицер!… — Фрау Харденбург го погледна с укор и го прегърна. Меката кожа на палтото й погъделичка приятно врата му. — Ти не можеш да постъпиш така с нас, особено след неприятностите, които имахме с полковника! Той ще те направи лейтенант.
— Майор! — обади се Елоиза. — Струва ми се, че обеща да го направи майор.
— Не, само лейтенант — поправи я със сериозен израз фрау Харденбург. — При това ще те командирова към генералния щаб. Всичко е уредено.
— Полковникът е луд по Гретхен — добави Елоиза. — Готов е на всичко за нея.
„Гретхен! — повтори си мислено Християн. Значи, така се казва.“
— А сега трябва да пийнем — заяви Гретхен. — Мили, днес ние сме само на коняк. Ти знаеш къде е бюфетът.
Фрау Харденбург беше сякаш изведнъж изтрезняла и говореше вече съвсем спокойно и разумно. Тя отметна косата, която бе паднала над очите и, и застана в средата на стаята, като че ли още по-висока в разкошното си палто и белия вечерен тоалет. Християн просто не можеше да откъсне жадния си поглед от нея.
— Така… — усмихна се Гретхен и докосна небрежно с върха на пръстите си устните му. — Точно така трябва да се гледа една жена! Донеси коняка, мили.
„Добре, ще пийна една чаша“ — реши Християн и се отправи към стаята, в която се намираше шкафът с напитките.
Ярката светлина го събуди и той отвори очи. Слънцето вече струеше в стаята през големия прозорец. Християн обърна бавно глава и откри, че е самичък в разхвърляното легло. Въздухът бе наситен с дъх на парфюм, който дразнеше гърлото му; болеше го глава и чувстваше жажда. В размътения му мозък започнаха да изникват откъслечни картини от изтеклата нощ. Християн направи болезнена гримаса и отново затвори очи. Беше чувал истории за такива жени и за разпуснатия живот в Берлин след края на предишната война, но съвсем друго е, когато човек участва лично в подобни оргии.