Най-поразителното в случая беше, че само преди три години Гретхен била — по нейните собствени думи — скромна, стеснителна учителка по география и аритметика в прогимназията в Баден. Харденбург бил първият мъж в живота й и тя му се отдала едва след женитбата. В навечерието на войната той я довел в Берлин и тук, в някакъв нощен бар, тя срещнала една жена-фотограф, която я склонила да я снима за плакатите на министерството на пропагандата. Тая жена не само прославила лицето и фигурата на Гретхен, но успяла и да я поквари. Снимката на Гретхен се появила на хиляди плакати като на образцов тип немска девойка, която доброволно работи наднормено в муниционните заводи, посещава редовно нацистките събрания, прави вноски във фонда за зимната помощ и приготвя вкусни блюда от ерзац-продукти. Тогава започнала и нейната главоломна кариера във висшия свят на военновременен Берлин. Харденбург бил изпратен на служба в някакъв полк още в началото на кариерата на жена си. Сега, когато се бе запознал с живота на Гретхен, Християн разбра защо смятаха лейтенанта за толкова необходим в Рен и защо усилията му да получи отпуска не даваха резултати. Фрау Харденбург била канена на всички официални приеми; два пъти се срещала с Хитлер и била близка с Розенберг (макар че уверяваше тя Християн — нищо сериозно нямала с него).
Християн не искаше да осъжда морала на Гретхен. Излегнат в тъмната си стаичка в пансиона, очаквайки звъна на телефона в долния етаж, той понякога си мислеше за онова, което неговата майка би нарекла смъртния грях на Гретхен. Макар че отдавна вече не вярваше в бога, в душата на Християн бе останало нещо от фанатичната сурова религиозност на майка му, което от време на време надигаше глава и в такива минути той неволно осъждаше рязко поведението на Гретхен. Но Християн бързаше да отпъди подобни случайни безпорядъчни мисли. Гретхен стоеше далеч над всякакви общоприети представи за нравственост. Човек с подобна жизненост, с такава жажда за живот и нестихваща енергия просто не можеше да се окове в дребнавите запрещения на един всъщност остарял и умиращ морален кодекс. Да се съди за Гретхен по повелите на християнския морал е равносилно да съдиш за птицата от гледна точка на охлюва, да осъждаш танкиста за нарушения в боя с оглед на правилата за уличното движение и да обвиняваш пълководеца в убийство съгласно гражданските закони.
Писмата на Харденбург от Рен бяха сухи, безсъдържателни, студени и надути, напомнящи военни документи. Християн се усмихваше неволно, когато ги четеше, защото знаеше добре, че ако лейтенантът оцелее след войната, ще бъде забравен и захвърлен като някаква ненужна вещ в бурното минало на Гретхен. Относно своето собствено бъдеще Християн кроеше известни планове, които не се решаваше да признае открито дори на самия себе си. Една нощ, когато допиваха чашите си, Гретхен му бе заявила между другото, че войната ще свърши след два месеца и че един от големците в Берлин (тя не пожела да му каже името) й предложил някакво имение в Полша — имение със замък от седемнадесетия век и хиляди хектара земя, триста от които се обработвали дори сега.
— Би ли искал да управляваш имението на една дама? — го попита полушеговито Гретхен, излетната върху кушетката.
— Разбира се — отговори той.
— А дали няма да се изтощиш от задълженията си като управител? — добави тя с усмивка.
— О, не, бъди спокойна.
Сядайки до нея, той сложи ръка под главата й и погали хубавата изопната кожа на врата й.
— Ще видим, ще видим… — рече Гретхен. — Ако върви все така добре…
„Да, ето какво ми трябва — започна да си мечтае Християн. — Едно огромно имение, купища пари и Гретхен, господарка на старинния замък…“ Разбира се, те нямаше да се венчават с Гретхен. Това би било излишно. Той ще бъде нещо като принц-съпруг; ще има ръчно направени ботуши за езда и двадесет коня в конюшнята, а от различните столици ще идват на лов управниците и богаташите на новата империя.
„Това беше най-щастливият момент в живота ми — продължи да размишлява Християн, — моментът, когато Харденбург извади пакета с черния дантелен шал от бюрото в полицейската казарма в Рен!“ Той почти не си спомняше вече за Рен. Гретхен му бе казала, че била говорила с един генерал-майор за неговото преместване и производство и въпросът вече се уреждал. Харденбург му приличаше сега на някакъв жалък призрак от миналото, който би могъл да се яви в бъдеще само за един кратък и приятен миг, за да бъде прогонен с няколко сурови унищожителни думи. „Да, това наистина ще бъде най-щастливият ден в моя живот“ — отново си помисли Християн и се обърна усмихнат към вратата, която току-що се беше отворила. На прага стоеше Гретхен в златист тоалет с небрежно метната на раменете пелерина от видрова кожа. Усмихвайки му се мило, тя протегна ръце и възкликна: