— Не е ли чудесно да се върнеш вкъщи след уморителна работа и да откриеш, че някой те чака?
Християн се приближи до вратата, затвори я с крак и прегърна младата жена.
Три дена преди края на отпуската му Християн не се безпокоеше никак, защото Гретхен го уверяваше, че всичко било почти уредено — телефонът в пансиона иззвъня и той изтича на долния етаж. Позна я по гласа и усмихнато каза:
— Да, мила?
— Не говори! — Гласът на Гретхен прозвуча рязко, макар че тя приказваше с шепот. — И не произнасяй името ми по телефона.
— Какво има? — попита той объркан.
— Обаждам ти се от едно кафене. Не ме търси по телефона и не идвай вкъщи.
— Но ти ми каза да дойда в осем часа тая вечер.
— Много добре зная какво съм ти казала. Но ние няма да се видим нито в осем тая вечер, нито някой друг път изобщо. Това е всичко. Не ме търси повече. Сбогом!
Телефонът от другия край на жицата се затвори с шум. Християн втренчи поглед в апарата на стената и бавно окачи слушалката. Върна се в стаята и се изтегна на леглото, но след малко стана, облече куртката си и излезе от пансиона. „Ще вървя — повтаряше си той. — Където и да е, само да не оставам повече тука!“
Тръгна отчаян и замаян по улиците, повтаряйки си непрестанно онова, което му бе казала с шепот Гретхен, като се стараеше да си припомни какво е направил или рекъл, за да я разгневи така. Предишната нощ беше минала както обикновено. Гретхен се бе върнала в един часа почти пияна, но както винаги само малко нервна и без да залита, бяха пили до два часа и после си бяха легнали. Всичко бе минало добре, тя беше заспала, изтегната до него, а на сутринта го беше целунала весело и нежно. „Нека тая вечер се срещнем по-раничко. Ела в осем“ — му бе казала тя, преди да отиде на работа.
Не, в това нямаше нищо нередно. Християн се заглеждаше безсмислено в тъмните фасади на къщите и в лицата на забързаните около него хора. Да, единственото нещо, което можеше да стори, бе да я причака пред дома й и да попита какво значи всичко това.
В седем часа вечерта Християн застана зад едно дърво на улицата, тъкмо срещу входа на жилищната сграда. Беше влажно и ръмеше дъжд. След половин час той беше вече целият измокрен, но това не го разколеба. В десет и половина край него мина за трети път един полицай и го погледна изпитателно.
— Чакам момичето си — Християн се усмихна пресилено, — което се мъчи да се отърве от един майор-парашутист.
— Ах, тая война! Какви ли не трудности създава тая война — ухили се полицаят и отмина, клатейки съчувствено глава.
В два часа сутринта пред къщата спря една от добре познатите на Християн служебни коли, от която слязоха Гретхен и някакъв офицер. Двамата поприказваха малко на тротоара. После влязоха в къщата и колата замина.
Християн се вгледа през тънката мрежа на дъжда в тъмната част на сградата, като се питаше кой е прозорецът на Гретхен, но не можа нищо да различи в мрака.
В осем часа сутринта колата отново пристигна; след малко офицерът излезе, качи се в машината и замина. „Подполковник“ — машинално отбеляза Християн. Дъждът продължаваше да вали.
Той се отправи към къщата и стигна почти до тротоара, когато се разколеба. „Не, това ще провали всичко — реши той. — Тя ще се разсърди, ще ме изгони и край“.
Върна се отново на поста си зад дървото. Очите му се затваряха за сън, униформата му беше мокра, но той не сваляше очи от прозореца на Гретхен, който вече се виждаше ясно в сивата утринна светлина.
Гретхен излезе в единадесет часа. Беше обута в ниски гумени ботушки и носеше лека мушама с колан и капишон, подобна на войнишка маскировъчна пелерина. Изглеждаше свежа — впрочем както винаги сутринта, — а мушамата й придаваше младежки, почти ученически вид. Тя тръгна с бързи крачки надолу по улицата.
Християн я настигна при ъгъла.
— Гретхен — продума той, докосвайки я по лакътя.
Фрау Харденбург се обърна нервно.
— Махай се оттука — рече тя тихо и се озърна страхливо.
— Но какво се е случило? — умолително попита той. — Какво съм ти сторил?