Тя забърза отново. Християн тръгна на няколко крачки зад нея.
— Гретхен, мила…
— Върви си, махни се! Чуваш ли? — рече тя.
— Но аз трябва да зная — настоя той. — Какво се е случило?
— Не бива да ме виждат, че говоря с тебе — рече тя, без да се обръща, загледана пред себе си. — Това е всичко. А сега върви си. Ти прекара добре отпуската си, която впрочем след два дена свършва. Върни се във Франция и забрави всичко.
— Но това е невъзможно, просто невъзможно! Трябва да поговоря с тебе. Когато и където пожелаеш.
От един магазин на другата страна на улицата излязоха двама мъже и тръгнаха успоредно с тях.
— Добре — съгласи се Гретхен. — Вкъщи. Довечера в единадесет часа. И не минавай през главния вход. Използвай задните стълби през сутерена. Входът е от другата улица. Вратата на кухнята ще бъде отключена. Ще те чакам.
— Добре, благодаря. Чудесно.
— А сега ме остави на мира.
Християн се спря и я проследи с очи. Тя вървеше, без да се оглежда; черните ботушки и стегнатата й с колан мушама подчертаваха още повече енергичната й нервна походка. Той се обърна и се отправи бавно към пансиона. Легна си, без да се съблича, и се опита да заспи.
В единадесет часа вечерта Християн се качи по тъмните задни стълби. Облечена в зелена вълнена рокля, Гретхен седеше изпъчена до масата и пишеше нещо. Тя дори не се обърна, когато Християн влезе. „Боже мой — помисли си той, — колко прилича сега на лейтенанта!“ Той се приближи безшумно до гърба й и я целуна по тила, усещайки аромата на парфюмираната й коса.
Гретхен спря да пише и се обърна. Лицето й остана сериозно и студено.
— Трябваше да ме предупредиш — рече тя.
— Какво да те предупредя?
— Можеше да ми причиниш големи неприятности — добави тя.
Християн се отпусна тежко на един стол.
— Какво съм сторил? — попита той.
Гретхен стана и се заразхожда нагоре-надолу из стаята така нервно, че полата започна да се развява около коленете й.
— Това не е почтено. Да ме накараш да изживея такива моменти!
— Какво да изживееш? — извика Християн. — За какво изобщо говориш?
— Не крещи! — озъби се Гретхен. — Господ знае кой може да ни подслушва!
— Бих искал — сниши глас Християн — да ми обясниш какво се е случило.
— Вчера следобед — отвърна Гретхен, застанала пред него — в бюрото ми дойде един човек от гестапо.
— И после?
— А преди това ходили при генерал Улрих — добави многозначително Гретхен.
Християн поклати уморено глава.
— Кой, за бога, е тоя генерал Улрих?
— Един мой приятел. Мой отличен приятел, който може би заради тебе ще има цял куп неприятности.
— Никога в живота си не съм виждал тоя генерал Улрих.
— Говори по-тихо. — Гретхен отиде до бюфета и си наля половин чаша коняк, без да предложи на Християн. — Каква глупачка съм била да те пусна в къщата си!
— Какво общо има генерал Улрих с мене? — попита остро Християн.
— Генерал Улрих — отвърна бавно Гретхен, след като отпи голяма глътка — е човекът, който се опита да ти осигури офицерски чин и да те прехвърли в генералния щаб.
— Е, и после?
— Вчера от гестапо му съобщили, че те подозират в принадлежност към комунистическата партия — обясни Гретхен — и поискали да им каже откъде те познава и защо се интересува от теб.
— Не разбирам какво всъщност искаш от мен — сърдито възкликна Християн. — Аз не съм комунист, а член на австрийската нацистка партия още от тридесет и осма година.
— В гестапо знаят това — рече Гретхен. — Но знаят също, че от тридесет и втора до тридесет и шеста година си бил член на австрийската комунистическа партия. Знаят и че наскоро след Аншлуса си имал куп неприятности с областния комисар Шварц. Освен това знаят, че си имал любов с една американка, която през тридесет и седма година живеела във Виена с някакъв евреин социалист.
Християн се отпусна уморено в креслото. „Колко прецизни са в гестапо! — помисли си той. — И все пак колко неточни им са сведенията!“
— Трябва да знаеш, че в ротата те следят и гестапо получава ежемесечни сведения за тебе. — Гретхен се усмихна пресилено. — Навярно ще бъдеш доволен, ако ти кажа, че в докладите си моят съпруг те характеризира като много способен и предан войник и настоява да те пратят в офицерската школа.