— Дано не забравя да му благодаря, когато го видя — сухо рече Християн.
— Разбира се, ти никога няма да станеш офицер. Дори няма да те пратят срещу руснаците. Ако твоята част бъде прехвърлена на Източния фронт, теб ще те преместят другаде.
„Каква ужасна клопка, от която няма никакъв изход — му мина през главата на Християн. — Каква невероятна и глупава катастрофа!“
— Ето, това е всичко — добави Гретхен. — Разбира се, когато в гестапо узнали, че една сътрудничка на министерството на пропагандата, която поддържа служебни, приятелски и други връзки с редица висши военни и цивилни лица…
— За бога, спри! — възкликна ядосано Християн и стана. — Престани да говориш като полицейски следовател.
— Ти трябва да влезеш в положението ми… — Християн за първи път долови нотки на вина в гласа й. — Хората се пращат в концентрационен лагер и за по-дребни неща. Ти си длъжен да ме разбереш добре, мили.
— Разбирам те много добре — високо рече Християн. — Разбирам и гестапо, и генерал Улрих, и всичко това ме отегчава до смърт. — Той се приближи, надвесвайки се над нея, побеснял от гняв. — И ти ли мислиш, че съм комунист?
— Онова, което аз мисля, няма нищо общо с въпроса, мили — отговори Гретхен уклончиво. — Гестапо те смята за комунист или поне за не съвсем… надежден. Ето кое е важно. Моля ти се, не се сърди на мене. — Тя пристъпи към него и гласът й стана умолителен и мек. — Би било по-друго, ако аз бях обикновена жена и заемах някаква незначителна служба… тогава щях да съм свободна да се срещам с тебе, когато пожелая и където пожелая… Но сега е много опасно. Ти не знаеш нищо. Ти си отсъствал толкова дълго от Германия, че не можеш да си представиш как хората изчезват без никаква вина. Да, за много по-дребни случаи от този. Повярвай ми. И моля ти се, не ме гледай така сърдито…
Християн въздъхна и седна отново. Трябваше му известно време, за да свикне с всичко това. Внезапно той изпита чувството, че не се намира в родината си, че е чужденец, който се движи объркан в непозната и пълна с опасности страна, където всяка дума се тълкува двояко и всяка постъпка може да има неочаквани последици. Спомни си за хилядите хектара земя в Полша, за конюшните, за ловните експедиции в края на седмицата и се усмихна горчиво. Да, той ще бъде щастлив, ако му позволят да стане отново учител по ски!
— Не гледай така тъжно — обади се Гретхен. — Не се отчайвай!
— Прощавай — отвърна Християн. — След малко ще започна да пея от радост.
— Не се дръж така с мене — рече тя. — Аз съм съвсем безсилна.
— Не можеш ли да отидеш в гестапо и да им разправиш всичко? Ти ме познаваш, ти можеш да им докажеш…
Гретхен поклати глава.
— Нищо не мога да им докажа.
— В такъв случай аз сам ще отида в гестапо, ще отида и при генерал Улрих.
— Да не си и помислил! — рече тя остро. — Това значи да ме погубиш. В гестапо ме предупредиха да не ти казвам нищо и просто да престана да се виждам с тебе. Само ще навредиш на себе си, а на мене — бог знае какво ще стане с мене. Обещай ми, че никому няма да разправяш за всичко това.
Гретхен изглеждаше ужасно уплашена. Всъщност тя нямаше никаква вина.
— Добре, обещавам ти — рече Християн бавно и стана, като огледа стаята, с която бяха свързани най-хубавите дни от живота му. — Всъщност — опита се той да се усмихне — не мога да се оплача, че съм прекарал зле отпуската си.
— Така ми е мъчно — прошепна Гретхен, прегръщайки го нежно. — Можеш… да поостанеш малко.
Двамата се усмихнаха.
Обаче един час по-късно на Гретхен се стори, че вън чува някакъв шум. Тя накара Християн да стане и да си отиде по същия път, по който беше дошъл, отговаряйки уклончиво на неговия въпрос за следващата им среща.
Притворил очи, Християн седеше със застинал и разсеян израз в ъгъла на претъпканото купе на влака, който наближаваше вече към Рен. Беше нощ, всички прозорци бяха затворени и затъмнени и въздухът във вагона беше задушен и тежък, наситен с киселия дъх на войници, които се преобличат рядко и с месеци живеят и спят в едни и същи горни дрехи. Неочаквано този дъх предизвика у Християн непоносимо отвращение и още повече обтегна нервите му. „Един културен човек не бива да живее в такава мръсотия — помисли си той. — В двадесетия век всеки би трябвало да има възможност поне да диша чист въздух!“ Отвори очи и погледна мрачно изтегнатите около него хора. Понякога сънят смекчава грубите черти и придава на лицето особена детска нежност. Тия лица обаче бяха съвсем други — подпухнали, грозни, малко пиянски — и в съня изглеждаха още по-лукави, измамни и хитри. „Господи — каза си Християн, чувствайки как мускулите на челюстите му се свиват от обхваналото го отвращение. — Трябва някак си да се измъкна от това положение…“