— Разбира се — отвърна равнодушно Християн след кратко мълчание.
— Знаех, че ще се зарадвате.
— Разбира се, господин лейтенант.
— През следните две седмици ще бъдем страшно заети и вие ще имате много работа. Капитанът искаше да ви прекрати отпуската, но аз сметнах, че ще бъде полезно за вас да си отдъхнете и после да наваксате загубеното…
— Благодаря ви много, господин лейтенант.
— Най-после! — рече отново Харденбург, като потри самодоволно ръце. — Най-после! — Той погледна унесено навън, вероятно представяйки си вече облаците прах, вдигнати от танковите колони по пътищата в Либия, и чувайки грохота на оръдията по брега на Средиземно море. — Бях започнал да се страхувам — рече тихо Харденбург, — че никога няма да участвам в бой. — Той тръсна глава, като че се пробуждаше от сладък сън, и с обичайния си отривист тон добави: — Свободен сте, подофицер. Ще се явите при мен след един час.
— Слушам, господин лейтенант — отговори Християн и тръгна бързо към вратата, но се обърна. — Господин лейтенант!
— Да?
— Разрешете да доложа името на войника от сто четиридесет и седма пионерска дружина, извършил дисциплинарно нарушение.
— Съобщете на писаря. Аз ще препратя доклада ви.
— Слушам, господин лейтенант.
Християн отиде при чиновника, който записа, че по донесение на подофицер Дистл редникът Ханс Ройтер бил облечен небрежно и не се държал както подобава на войник.
— Лошо го чака — рече авторитетно писарят. — Ще го лишат за месец от градска отпуска.
— Навярно — каза Християн и излезе. Постоя малко пред входа на казармата и после се отправи към дома на Корин, но насред пътя се спря. „Защо? — помисли си той. — Какъв смисъл има вече да я видя?“
Той тръгна бавно назад. След малко се спря пред един златарски магазин. Във високата тясна витрина лежаха няколко малки пръстена с диаманти и един златен пандантив с едър топаз. Големият скъпоценен камък привлече вниманието му. „Ето какво ще се хареса на Гретхен! — каза си Християн. — Интересно, колко ли струва?“
Глава осма
Помещенията бяха изпълнени с млади хора на различна възраст, които сновяха нагоре-надолу, пушеха, плюеха и говореха високо. В мръсния хладен коридор, пропит с дъха на пот и обществен клозет, можеха да се чуят такива откъслеци от разговори на уличния жаргон на Ню Йорк:
— Чичо Сам, ето ме и мен, Винсънт Кели!…
— Слушам си аз мача по радиото и изведнъж някакъв мошеник прекъсва предаването, за да съобщи, че японците бомбардирали Хикъм Фийлд! Така се развълнувах, че се отказах да слушам мача и попитах жената: „Къде, дявол го взел, е тоя Хикъм Фийлд?“ Това бяха първите думи, които произнесох във връзка с войната!…
Някой друг се обади:
— Глупости! Рано или късно — пак ще те вземат! Моят девиз е: Не чакай. Старецът, който миналата война е служил в морската пехота, казва: „Всички нашивки се падат на ония, които отидат първи.“ Така било в предишната война. Нямало нужда от много акъл. Важното било да отидеш още в началото!…
Трети философстваше:
— Нямам нищо против да видя тия острови — зиме Ню Йорк никак не ми понася. През лятото обаче трудно ще ме уловят. Сега съм на служба в една газова компания и работата ми е все по улиците, а това е по-лошо, отколкото да си във войската…
— Дай да пийнем нещо — чуваше се друг глас. — Екстра работа е тая война! Снощи бях с една бамбина и тя ми каза: „Боже мой, ония избиват американски младежи!“ А аз отговорих: „Клара, утре се записвам във войската, за да се бия за нашата демокрация.“ Горката Клара — разрева се. Разбира се, аз използвах случая и я свалих в собствената й стая, пред очите на съпруга, който ни гледаше от снимката в моряшката си униформа.
— По дяволите тая флота! — обади се някой. — Предпочитам да попадна там, където човек би могъл да се окопае в земята…
Ноа стоеше сред всички тия патриоти и чакаше търпеливо реда си, за да се яви пред офицера, който приемаше новобранците. Предишната вечер беше изпратил Хоуп до дома й много късно и между тях се бе разиграла мъчителна сцена, когато той й бе съобщил намеренията си. Затова спа лошо и през цялото време се измъчваше от един сън, който му се беше явявал и по-рано: изправяха го до една стена и го разстрелваха с картечница. Той излезе още по тъмно и отиде на Уайт стрийт, където се намираше наборният пункт, с надежда, че няма да попадне в тълпата, която сигурно щеше да се събере по-късно. Сега, като се огледа наоколо, с изненада се запита защо всички тия хора не са били повикани още в началото във войската. Чувстваше се обаче толкова уморен, че просто нямаше сили повече да размишлява. До нападението на японците Ноа се бе старал да не мисли за бъдещето, но знаеше, че неумолимата му съвест е решила въпроса вместо него. В случай на война той нямаше да се колебае. Като честен гражданин, убеден в справедливостта на войната, като враг на фашизма, като евреин… Ноа поклати глава. Ето пак това съображение — съображението, което не биваше да играе никаква роля. Повечето от тия хора не бяха евреи и все пак бяха дошли в шест и половина сутринта в такова студено време, на втория ден от войната, готови да отидат на смърт. Той знаеше, че те са по-добри, отколкото искаха да се представят. Техните груби шеги, циничните им разсъждения — всичко това беше наивен и нескопосан опит да скрият по-дълбоките чувства, които ги бяха довели тука. Е, добре — тогава той идваше просто като американец. Ноа не желаеше да се причисли в тоя час към никаква определена категория. „Може да поискам — каза си той — да ме изпратят в Тихия океан, а не срещу германците. Това ще им покаже, че съм постъпил в армията не защото съм евреин… Глупости! Ще отида там, където ме изпратят!…“