Една врата се отвори и на прага се появи някакъв тлъст сержант със зачервено от злоупотреба с бира лице.
— Хей, момчета! — извика той гневно. — Не плюйте по пода. Това е държавно учреждение. И престанете да се блъскате. Не се бойте, няма никого да забравим, в армията има достатъчно място за всички! Когато започна да ви викам, влизайте един по един през тая врата. Бутилките оставете навън. Не забравяйте, че ставате войници в армията на Съединените щати!
Прегледите продължиха цял ден. Натовариха Ноа на едно корабче, което носеше името на някакъв генерал и което потегли към Губернаторския остров. Застанал върху претъпканата с млади хора палуба, Ноа наблюдаваше параходите, които браздяха оловносивите води на пристанището. От студа му беше протекъл носът. „Какъв ли дребен героизъм или угодничество бе проявил този генерал, за да му окажат съмнителната чест да нарекат параходчето на негово име?“ — запита се той. На острова кипеше оживена дейност и навсякъде сновяха войници, които държаха карабините си с такъв решителен и мрачен вид, сякаш се готвеха всяка минута да отблъснат десант на японски морски пехотинци.
Ноа беше обещал на Хоуп, че ще се опита да й позвъни в службата в някой час на деня, но се бе отказал, защото не искаше да загуби мястото си в опашката, която се движеше бавно пред отегчените и раздразнени лекари.
— Боже мой! — възкликна човекът, който вървеше редом с Ноа, като разглеждаше дългата върволица голи, кокалести и мършави претенденти за военна слава. — Нима тая пасмина ще защищава родината? В такъв случай можем да смятаме, че войната е вече загубена!
Ноа се усмихна смутено и изпъчи гърди, сравнявайки се тайно с останалите голи младежи. Имаше трима-четирима здрави мъжаги, прилични на футболисти, и един грамаден човек, на чиито гърди бе татуиран бързоходен параход с издути платна, но Ноа с удоволствие видя, че повечето от останалите са по-зле развити от него. Всъщност той беше открил, че има съразмерно тяло едва преди няколко месеца. „Навярно животът в армията ще ми помогне да укрепна физически — каза си той, докато чакаше реда си за рентгеновия преглед. — Хоуп сигурно ще бъде доволна от това. — При тая мисъл по лицето му се изписа лукава усмивка. — Да, много сложен и необикновен път съм си избрал, за да се каля! Трябваше да чакам, докато Съединените щати влязат във война с Японската империя!“
Лекарите не го задържаха дълго. Зрението му беше нормално, не страдаше от хемороиди, херния, гонорея и нямаше плоски ходила; не беше боледувал от сифилис и епилепсия, а от едноминутната беседа с психиатъра се установи, че е напълно нормален с оглед на изискванията на модерната война. Подвижността на ставите му можеше да задоволи дори главния хирург на армията, а зъбната му захапка позволяваше да се мисли, че ще може да дъвче напълно добре армейската храна; по кожата му пък нямаше никакви белези от рани и увреждания.
Ноа с удоволствие облече отново дрехите си, като си мислеше, че на следващия ден ще бъде вече в униформа, и след това се присъедини към опашката, която се придвижваше бавно към жълтата маса, дето някакъв измъчен, с болнав цвят на лицето военен лекар удряше на медицинските картони печати: „Напълно годен“, „Полугоден“, „Негоден“.