„Няма да е зле, ако ме пратят в някой лагер около Ню Йорк — мислеше си Ноа, докато офицерът седеше наведен над неговия картон. — Така понякога ще мога да прескачам в града и да се виждам с Хоуп.“
Лекарят взе един от печатите и го опита няколко пъти върху тампона с мастило; после подпечата картона на Ноа и го тикна към него. Ноа го погледна. Размазаните виолетови букви гласяха: „Негоден“. Той тръсна глава и премига, но надписът „Негоден“ не изчезна.
— Какво?… — започна той.
Лекарят го погледна дружелюбно.
— Дробовете, синко — обясни му той. — Рентгеновата снимка показва фиброзни изменения и на двата дроба. Кога си боледувал от туберкулоза?
— Никога не съм боледувал от туберкулоза.
Лекарят повдигна рамене:
— Съжалявам, синко… Следващият!
Ноа излезе бавно от сградата. Беше вече тъмно и от пристанището духаше остър декемврийски вятър, който се носеше над казармите, над учебния плац и старото укрепление, което охраняваше достъпа до града откъм морето. Самият град — мрежа от милиони светлинки — лежеше отвъд тъмната ивица на водата. От корабите слизаха непрекъснато нови групи наборници и доброволци и влачейки крака, се отправяха към лекарите, които ги очакваха със своите виолетови печати.
Ноа потрепери и вдигна яка, стискайки медицинския си картон, който вятърът се мъчеше да измъкне от ръцете му. Чувстваше се объркан и самотен като пансионер, когото са изоставили срещу Коледа в общежитието, след като всичките му другари са заминали да празнуват в домовете си. Той мушна ръка под палтото и после под ризата си, докосна гърдите си и опипа ребрата си. Ребрата му бяха здрави и твърди, но все пак реши да се изкашля. Да, чувстваше се напълно добре!
Тръгна бавно към пристанището, мина край военния полицай, който стоеше на пост с карабина и зимна шапка с наушници, и се качи на почти безлюдната палуба на парахода. „Все с мен ще се случи нещо, което не се случва с другите“ — горчиво си помисли той, докато кръстеният на името на покойния генерал параход се плъзгаше по тясната ивица черна вода към осветения бряг.
Ноа не завари Хоуп вкъщи. Свакото, който седеше в кухнята по долни дрехи и четеше любимата си библия, погледна враждебно младия човек, към когото изпитваше явна неприязън.
— Аха, ти ли си? — рече той. — Аз пък мислех, че си станал вече полковник.
— Мога ли да я почакам тука? — попита уморено Ноа.
— Можеш, щом искаш — отвърна свакото, като се почеса под мишницата. На масата пред него лежеше библията, отворена на евангелието от Лука. — Само че не зная кога ще се върне. Тъкмо сега пиша на родителите й във Върмонт — пиша им, че Хоуп се държи много лекомислено и е престанала да различава деня от нощта. — Старият човек се усмихна злобно. — А сега, когато нейният приятел отива в армията, както тя поне си мисли, може би е хукнала да му търси заместник!
На печката беше сложен кафеник, а на масата имаше една недопита чаша и Ноа, който не беше хапвал нищо от обяд, поемаше с мъчителна наслада приятния дъх, излизащ от нея. Свакото обаче не му предложи кафе, а той не желаеше сам да си поиска.
Отиде в дневната стая и се отпусна в мекото плюшено кресло, покрито с евтин дантелен калъф. Беше прекарал уморителен ден и кожата на лицето му пламтеше от вятъра и студа. Неусетно той заспа и престана да чува стареца, който сякаш нарочно влачеше шумно крака из кухнята, дрънкаше с чашите и от време на време четеше нещо от библията с носовия си неприятен глас.
Разбуди го познатото скърцане на решетката на вратата. Той стана и примига в момента, когато Хоуп с бавна и тежка стъпка влезе в стаята. Виждайки Ноа застанал така, по средата на стаята, тя се спря като закована. После изтича към него и го притисна до себе си.
— Ти тука? — възкликна тя.
Свакото хлопна силно вратата между кухнята и дневната. Но те не му обърнаха никакво внимание.
Ноа потърка лицето си в косата й.
— Аз пък бях в твоята стая — рече Хоуп. — През всичкото време! Разглеждах вещите ти. Ти не ми се обади през целия ден! Какво се случи?
— Не ме взеха в армията — отвърна Ноа. — Имал съм фиброзирана тъкан. Туберкулоза.
— Господи! — продума Хоуп.
Глава девета
Майкъл се събуди от силното бръмчене на някаква тревокосачка. Известно време остана да лежи така, в чуждото легло, като вдишваше аромата на калифорнийската трева. Постепенно той си спомни къде се намира и какво се бе случило предишния ден. Вчера сценаристът, с когото приказваха край плувния басейн в Палм Спрингс, му беше казал: „Да, седи си човек така у дома и си пише нещо. И ето прислужникът донася в градината чая и пита: «С лимон или с крем?»“ След това изприпква малката деветгодишна дъщеричка с куклата си в ръце и казва: „Татко, моля ти се, оправи радиото.“ Не мога да чуя детския час. Постоянно говорят за Пърл Харбър. „Татенце, близо, ли е тоя Пърл Харбър до дома на баба?“ После детето навежда куклата си и тя проплаква: „Мама!“