„Глупаво — помисли си Майкъл, — но правдоподобно. Тъкмо така узнаваме за големите събития. Изглежда, световните бедствия винаги настъпват в нашето всекидневие в най-неочакван момент. Ето и сега например катастрофата настъпи тъкмо в неделя, когато хората си почиват след обилния празничен обед или пък току-що са се върнали от църква, след като са избъбрили своите обичайни молитви, просейки от бога да ги дари с мир. Неприятелят, изглежда, изпитва някакво особено удоволствие да избере за своите най-варварски действия тъкмо неделния ден — след като в събота вечерта хората са блудствали, пиянствали и гълтали сода бикарбонат, а на сутринта са се молили богу, — сякаш иска да покаже какви зли шеги е способен да изиграе на християнския свят!“
Сам Майкъл тоя ден игра тенис под жаркото калифорнийско слънце с двама войници от военноучебния център в Марч Фийлд. По време на играта от клуба излезе някаква жена.
— Елате да чуете радиото — повика тя. — Предаванията са много лоши, но доколкото разбрах, японците са ни нападнали.
Двамата войници се спогледаха, оставиха ракетите си и отидоха в клуба, където прибраха вещите си и тръгнаха веднага към Марч Фийлд. Както на бала в навечерието на битката при Ватерло преди повече от сто години! Валсуващите млади галантни офицери целуват своите широко деколтирани дами, грабват сабите и се мятат на разпенените си коне, които нетърпеливо бият с копита по земята, понасяйки се с развети пелерини във фландърската нощ към своите оръдия… Може би всичко това беше измислица, но все пак Байрон бе успял да създаде от него една величава картина. Как ли би описал той сега тая сутрин Хонолулу и следващото утро, тук, в Бевърли Хилс?
Майкъл бе възнамерявал да остане в Палм Спрингс още три дни, но след играта на тенис плати сметката си и незабавно се отправи към града. Сега нямаше нито развети пелерини, нито запенени коне, а само един нает форд с подвижен гюрук, който се сваляше просто с натискане на едно копче. Пред него пък — никаква битка, а само квартирата на първия етаж с изглед към плувния басейн, наема на която предплащаше в началото на седмицата.
Бръмченето на тревокосачката нахлуваше с неприятна острота през френските прозорци, които гледаха към малката поляна. Майкъл се обърна и погледна към косачката, а после към самия градинар — дребен петдесетгодишен японец, прегърбен и изнемощял от дългогодишен труд из чуждите градини. Той се влачеше като автомат зад косачката, стиснал силно дръжката със своите мършави костеливи ръце.
Майкъл неволно се усмихна. В това наистина имаше нещо необикновено — да се събудиш сутринта на другия ден, след като японските летци са бомбардирали американската флота, и да откриеш, че… един петдесетгодишен японец се приближава към тебе с една тревокосачка! След като го разгледа по-внимателно обаче, Майкъл престана да се усмихва. По лицето на градинаря беше застинал унил израз, сякаш човекът страдаше от някаква хроническа болест. Спомни си как едва преди седмица японецът подкастряше олеандровия храст под неговия прозорец с весела и приветлива усмивка, тананикайки си от време на време нещо под носа.
Майкъл стана от леглото и се приближи до прозореца, закопчавайки блузата на пижамата си. Беше чудесно златисто утро и въздухът бе наситен с оная ободрителна свежест, която всъщност представлява най-характерният и най-ценен елемент на южнокалифорнийската зима. Моравата изглеждаше необикновено яркозелена и на нейния фон дребните червени и жълти гергини блестяха като лъскави копчета. Японецът поддържаше всичко в съвършен порядък, сякаш ваеше някаква източна скулптура, и самата градина приличаше на колекция от цветни чаши, пръснати върху билярдна маса.
— Хубава утрин — обърна се към него Майкъл. Той не знаеше името на градинаря и въобще не можеше да помни никакви японски имена. Освен едно: Сесуе Хайякава, стария киноартист. Какво ли правеше тая сутрин старчето Сесуе Хайякава?
Градинарят спря косачката и отърсвайки се от печалния си унес, погледна към Майкъл.